Генадий Гор - Изваяние

Язвич, изглежда, беше много изгладнял, докато беше стоял в шкафа във вид на учебно пособие, и сега алчно дъвчеше хляб с колбас от конско месо.

— Така, така — повтаряше той, — значи, аз съм проспал точно осемнадесет години. Добре, но покажете ми мястото, където съм спал. Не в този шкаф, разбира се, съм престоял толкова години, очаквайки да ме събудите. Не, не! Всичко това е прекалено неубедително, господа. Както искате!

Ние не бързахме да го убеждаваме, нито аз, а още по-малко Ирина. Вече мислехме върху това, как да обясним този факт не на самия пострадал, а на обществото. Човекът е отсъствувал осемнадесет години. Отсъствувал ли е? И къде? Допреди малко него го нямаше и изведнъж се появи. Появи ли се? А може би той си е стоял тук, както стои човек пред вратата, натискайки бутона на електрическия звънец. Времето беше потекло в обратна посока? Но защо то беше потекло само за Язвич? Защо всички останали покойници си бяха останали в гробовете?

Ирина пак искаше да го удари на истерика, търсейки в сълзите изход от безизходицата, но нещо я задържа. Може би репродукцията, изобразяваща елегантно облечен джентълмен в смокинг и цилиндър, седнал в клетката за зверове с такова изражение, сякаш клетката беше земният рай.

Язвич също гледаше клетката и джентълмена, и цилиндъра му, и безупречно изгладените му панталони, търсейки в съдържанието на тази странна картина опорна точка.

Колко пъти молих Ирина да свали тази нелепа картина от стената и да я хвърли в коша за боклук. Дразнеше ме глупавият сюжет, клетката и този джентълмен, и неговите безупречни панталони и цилиндърът. Но Ирина не ме слушаше и репродукцията продължаваше да си виси, и ето че тя остана на мястото си до тази минута, когато нейното нелепо съдържание се преобрази и придоби смисъл.

Репродукцията ни отвлече от неразрешимата загадка, която ни беше заварила неподготвени и ни беше поставила лице в лице с явление, дотолкова проблематично, че лесно можеше да полудееш. Наистина моето положение беше къде по-леко от положението на Ирина и на самия виновник за това чудо, ако това можеше да се нарече чудо, без да се оскърбява нечий вкус.

Смътно се досещах за причините на необяснимото явление. Застрахователният агент беше вписан в причудливата тъкан на романа, който бе поръчал за мен електронният ми наставник още там, в миналото, чудесната градина, където отекваше гръм и се бе появила Офелия — дума, статуя и едновременно живо същество.

Причудливата фабула, като си играеше с мен, не пощади това безименно нещо, което служеше толкова години за учебно пособие и безкористно помагаше на студентите-медици да се придвижват напред и да стават лекари.

Ирина гледаше Язвич със своите азиатски влажни очи и от време на време му задаваше доста коварни въпроси. Тя все още се надяваше, че Язвич ще се провали на нейния хитър и безпощаден изпит и чистосърдечно ще си признае, че е мошеник или белогвардеец, който се стреми да се укрие от обстоятелствата — в миналото, в бъдещето и даже в гардероба.

— Кажете откровено — разпитваше тя, — в главата ви всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отговаряше Язвич със своя необикновено приятен глас. — Имам работа. Застраховам имущество. Собственикът няма да държи на служба човек, комуто главата не е в ред. Главата ми е в пълен порядък. И въобще се отличавам със завидно здраве.

— Но защо бяхте влезли в шкафа? Съгласете се сам, нормален човек няма да се вмъкне в шкаф, още повече — в чужд. И как попаднахте в квартирата? Вратата беше заключена. Най-малко е странно.

— Аз дойдох да застраховам имуществото.

— Вие пак своето. Да бяхте измислили нещо по-добро. Сега не застраховат, а реквизират имущество, ако е нечестно придобито.

— Нечестно придобито? — усмихна се Язвич. — Мен това не ме касае и застрахователното агентство — също. Ние застраховаме всичко, включително и живота. Ако искате да застраховате нещо…

— Да сменим темата на разговора — прекъсна го Ирина. — Вие обичате ли музика? Ако не възразявате, ще навия грамофона. Имам няколко отлични плочи.

Ирина нави грамофона. Приятен женски глас запя:

Язвич, наклонил глава, мечтателно слушаше.

— Действително прецъфтяха — каза той изведнъж с тъга. И горчиво-тъжно заплака.

След няколко дена, срещайки ме край университета, Ирина ми съобщи, че предния ден е била в гражданското и се е разписала.