Генадий Гор - Изваяние

— Образът на момичето-книга — разпитваше Ирина, — това символ на изкуството ли е?

— Аз не съм символист — отговарях.

— Но главната мисъл трябва да бъде изложена ясно и точно. На това ме учеха още в гимназията.

— Нека говорим за нещо друго.

— Не, това ми пречи да спя спокойно нощем. Аз трябва да зная защо и за какво ти си създал този странен образ. Да не би да си искал да кажеш, че изкуството в бъдещето толкова ще заприлича на живота, че ще бъде невъзможно да се различат?

Ирина имаше страшна памет. Тя по памет възпроизвеждаше света, в който ту вярваше, ту не вярваше щабс-капитан Новиков, чиято мечта бе да види тапир.

В тези минути аз почти я ненавиждах. Та тя внасяше бъркотия и неразбория в моя живот, който беше започнал да се нарежда след завръщането ми от затвора и да се влива в ежедневието с неговия успокояващ нервите ритъм.

Аз бях като всички. И това ми харесваше. Бях доволен от обкръжаващата ме действителност и действителността, изглежда, беше доволна от мен. Нищо не исках да зная освен нея. А Ирина ми говореше за нещо загадъчно и странно, за някакъв фантастичен роман, уж започнат от мен.

— Ъхъ! — съвсем просто й отговарях аз. — Ще ти се да разсъждаваш за това, което го няма. Та роман не е имало.

— Имаше! Цели три глави!

Както скоро се изясни, за съществуването на трите глави знаеше не само тя, но и няколко мои съкурсници.

Веднъж в най-неподходящ момент, когато ме наболяваше зъб и ме болеше челюстта, в малката градинка пред университета се състоя литературен диспут.

От тия студентски диспути, където всеки иска да се покаже по-умен от другите!

Попаднах в глупаво положение. Стоях и слушах как моите приятели обсъждат замисъла на романа, който беше писал някой си Покровски и този Покровски беше не някой друг, а самият аз.

На широкоскулестото лице на Инокентий Сиромятников — син на пазач на зимовище в тайгата — се появи дълбокомислено изражение. Сиромятников току-що беше изучил „естетиката“ на Хегел и говореше с такъв тон, с какъвто говорят от катедрата младите доценти:

— Покровски е нагиздил своята мисъл в пищна, но овехтяла дреха, ушита още в епохата на романтизма. Да предположим, че в двадесет и втория век книгите ще се влюбват в своите читатели и ще устройват рисковани авантюри. Но къде е здравият смисъл? Синтез на Андерсен с Хърбърт Уелз — това е лебед и щука в един впряг. Долу Андерсен, да живее Уелз!

Кешка ме хвана за ръката и започна да иска настоятелно:

— Обясни идеята. Свали от мисълта си карнавалния костюм. Убий, смачкай приказката! Долу Андерсен!

И тук аз, самозабравяйки се, започнах горещо да защищавам Андерсен и приказката.

— Хегел утвърждава… — прекъсна ме Сиромятников.

— Хегел не е бил враг на приказката, нито враг на поезията.

— Хегел утвърждава…

— Нищо такова не утвърждава твоят Хегел! Романът, това е чудо къде-къде по-необикновено, отколкото телефонът или даже радиото.

— Телефонът е бил изобретен!

— А приказката и книгите сами ли са възникнали? Или ги е създал господ бог?

— Не, ти изложи с две думи идеята си. Долу Андерсен! Да не искаш да кажеш, че Андерсен със своята приказка ще съществува и в двайсет и втория век?

— Именно. Точно това ми е идеята!

Тук Ирина ме хвана подръка и демонстративно ме изведе от градинката.

Влязохме в стаята на Ирина. Тя отвори шкафа, където в миришещата на нафталин тъмнина неотдавна висеше пола и стоеше в срамежлива поза скелетът. Полата беше на мястото си, а скелета го нямаше. Вместо скелет стоеше жив, непознат човек. Това беше висок мъж, с къдрава брадичка и пенсне, приличащ на застрахователен агент или учител в неделно училище.

Ирина побледня, но като видя, че аз съм спокоен, се овладя.

— Кой сте вие? — попита тя непознатия човек, който стоеше в шкафа и със смутена ръка опипваше къдравата си брадичка.

— Язвич — каза той, като приветливо се усмихна.

— Какво значи това?

— Не разбирам въпроса ви. Аз съм Язвич, Густав Адолфович. Със себе си имам паспорт. И визитна картичка.

Той порови в страничния джоб на сакото си и извади визитна картичка, тъничка и изящна, на която беше напечатано: „Язвич Густав Адолфович. Застрахователен агент“.

— Нищо не разбирам — каза Ирина и калмицките й очи се свиха, страхливо поглеждайки през акуратно изрязаните цепнатини. — Нищо не разбирам — повтори тя.

— Няма какво да се разбира — прекъснах я аз, — времето е потекло обратно.

— Като в твоя роман?