Генадий Гор - Изваяние

Той беше избягал в Ачинск, от Ачинск в Иркутск, а после се оказа в Петроград, сменил името и паспорта си, боядисал своите гарвановочерни, с метални отблясъци коси в риж цвят, със старомодно пенсне на моминския си безподобно акуратен нос. Аз се оказах на свобода, дишах чист въздух, който не миришеше на мишки, нечистотии и партенки. С тревожно биещо сърце се спрях пред квартирата си, която ще ми се присънва, когато се върна в своя век.

Студентът-медик Покровски Михаил Дмитриевич — да допуснем, че това си ти. Да предположим, че ти си живял в тази квартира, докато за теб не дойдоха сътрудниците на контраразузнаването, синчета на охолни родители, постоянни посетители на публичния дом, читатели на Немирович-Данченко и почитатели на Брешко-Брешковски. Те дойдоха за теб, изискано вежливи, възпитани, интелигентни и те отведоха. Както потвърждават документите, ти си този същият Михаил Дмитриевич Покровски. Това потвърждаваше и снимката, произведение на пазарен фотограф, където ти стоиш на фона на панаирджийска декорация с изображение на езеро и неизбежните лебеди, вечния фон, претендиращ да замени света.

Но беше ли ти Покровски? Това е вече друг въпрос. Всички познати на горепосочения студент виждаха в теб него, в това число и хазайката, мустакатата и едроноса вдовица Бурундукова, с мъжки глас — дъска, на която някой беше намъкнал шал и дълга вехта рокля. Ние бяхме едно и също лице, той и аз. Но защо твоята памет не потвърждаваше това? Защо паметта ти се опитваше да те убеди, че ти си се появил тук, в Томск, в деветнадесета година от друго време и от друго място, за да разобличи в невежество всички последователи на Нютон и Айнщайн, неподозирани, че времето може да се наглася, както се наглася часовник.

Като издаваше каруцарски звуци, вдовицата Бурундукова наля в чинията зеленчукова супа и постави там парче месо, и ти подаде тази супа, и започна да те убеждава, че си се върнал от онзи свят. От онзи свят, повтаряше тя, даже не подозирайки колко близо е до истината. А супата миришеше на супа, миришеше на месо, а не на затворническата помия, която ти ядеше в затвора, спомняйки си за звездите и синтетичните питки и изкуствени плодове, творения на фабриките-ферми, където природата е конструирана наново съгласно разшифрования генетически код по рецепти, коварно измъкнати от истинските ябълки и действителните вишневи дървета, разпитани по всички правила от генетиците и химиците, заменили господа бога.

„От оня свят“ — повтаряше със своя каруцарски глас дъскоподобната вдовица. А аз бях действително „от другия свят“, само че този друг свят не беше отвъдната сфера на религиозния мит, а самата правдива действителност, реалност, още ненастъпила за прекалено наивните й простодушни граждани на двадесетте години на двадесетия век, но за мен станала вече минало.

Аз ядях супата и облизвах дървената лъжица, и гледах стената, на която висеше репродукция, изобразяваща бягащ вълк и ездачка, седнала на гърба му, и нишката на моята мисъл свързваше уютно домашния вълк със супата, която беше по-конкретна от звездите и генетиката, и английските цигари на красивия палач с щабс-капитанските пагони, и разговорите за директора на частната гимназия, превърнал Гогол в клопка за гимназисти.

Зеленчуковата супа в чинията бързо намаляваше, но чинията беше реалност, както и руската печка, и хлебарката, изпълзяла от цепнатината, за да ме погледа.

У хлебарката несъмнено беше възникнало подозрение, че аз и Покровски съвсем не сме едно и също лице, но хлебарката не можеше да сподели с хазайката своите съмнения и огорчено пропълзя в своята цепнатина зад печката.

От печката се излъчваше горещина. И аз си помислих, че тя също ме беше очаквала, за да ме увери в своето съществование и непоклатимостта на настоящето, приело формата на супа и изведнъж заговорило с мъжкия глас на вдовицата.

За какво говореше вдовицата? За месото, което поскъпнало. За спекулантите и мошениците, които са се развъдили повече от хлебарките. За газта, в която сега наливат вода. За водата, която отказва да върви по тръбите в знак на протест, защото се е развалил водопроводът.

А аз постепенно привиквах към вещите и вещите също привикваха към мен: креватът с раирания дюшек и юрган, етажерката, където стояха няколко медицински книги, разпарцаливеният том „Мъжът и жената“ и „Яма“ на Куприн с хартийка от отдавна изяден бонбон, служеща за отбелязване.

Изглежда, сътрудниците на контраразузнаването бяха дошли тук, когато студентът-медик е четял „Яма“ и, разбира се, не е успял да я дочете, но за всеки случай на недочетената страница е оставил белег, като се е надявал, че рано или късно ще възобнови четенето.