Генадий Гор - Изваяние

— Не — отговорих аз. — Аз съм Покровски.

— Я оставете, не се правете на глупак. Не е толкова важно кой сте вие — Покровски ли сте, или не сте Покровски. В протокола аз вече написах, че вие сте Покровски. А протоколът е вашата съдба. Но сега няма да говорим за края, а ще се върнем към началото. Разкажете ми за вашето минало.

— За чие минало? За миналото на Покровски?

— Не, за вашето. Разкажете ми за планетката, на която сте били. Опишете фауната, флората. Само че, знаете ли, всичко подред. Като в учебника по география. С изображението на тапир. Колко ми харесваше този тапир, когато бях гимназист. Кажете, там, разбира се, не се въдят тапири, нали?

— Не се въдят.

— Напразно. На мен много ми се искаше да се въдят. Цял живот съм си мечтал да видя тапир, но не на картинка, а в естествена обстановка. Но не ми се случи. Отначало гимназията. После горскопромишлената кантора. После юнкерското училище. После гражданската война… А там на вашата планетка как е? Воюват ли, или не? Има ли бели и даже червени? Но след като не се въдят тапири, тя малко ме интересува. Значи, вие действително сте били там?

— Аз съм бил. Но вие няма да бъдете.

— Затова пък аз ще живея. Дълго ще живея. Ще си намеря жена, такава една пухкава, апетитна женичка. Ще спя с нея. Ще плюскам хайвер, супа от чига, ще пия сутрин какао, а вас в други ден ще ви разстрелят.

Тези думи още звучаха в ушите ми, когато ме отведоха в килията. Не заварих Синеусов. Леглото му пазеше вдлъбнатината на тялото му. Той току-що е бил тук. Но вече го нямаше. И никъде го няма. И никога вече няма да чуя тихия му глас, приличен на шепот.

Съвсем неотдавна той ми говореше за това, че има хора, има и знаци и никак не е лесно да ги отличиш. И при това той се разсмя, разсмя се, сякаш без да иска, и започна да кашля, за да скрие своя смях. Наистина нали е много смешно, че понякога знакът много трудно се различава от човека?

— Щабс-капитан Новиков — каза Синеусов, — това е типичен знак. Символ.

— Символ на какво? — попитах аз.

— Символ на това, че две по две е четири. Виж ако две по две беше не четири, а пет, то щабс-капитан Новиков щеше да бъде невъзможен.

— Но тогава би било невъзможно всичко, в това число и ние с вас.

Той не отговори. Изглежда, внезапно осенилата го мисъл го беше измъкнала от настоящото мигновение и го беше отнесла извън пределите на килията. Малко по-късно той повтори:

— Новиков това е знак. Той е равен сам на себе си.

След това настъпи тишина.

До разстрела оставаше само една нощ. Една нощ и една сутрин. Но Офелия все пак си спомни за мен. Спомни си през нощта, когато до утрото оставаха няколко бързи часа.

Аз се събудих, но не в затворническата килия, а в гората, на тази далечна и мила планета, за която разказвах на щабс-капитана.

Чувствувах се необичайно леко, сякаш бях попаднал не в бъдещето, а в миналото, в своето далечно и завинаги изгубено детство.

Планетата разговаряше с мен като бавачка. Тя ми разказваше приказки и ми пееше песни. Аз я слушах. Ту ласкав майчински глас, ту шепот. За какво ми шепнеше? Все за същото: че тя, тази планета, е моята майка.

Нейният глас беше далечен, а шепотът й — близо до мен, сякаш тя беше и там, и тук, тук, на разстояние колкото една протегната топла и лека женска ръка. Аз усещах докосването на пръстите и мириса на косите й, но нито веднъж не я видях. Пред мен бяха води, пътеки, клони и птици. Тази гора беше като поема, живо и трепетно съчетание на вълни, клонки и птичи гласове. Когато стъпих на непозната пътека, аз вече знаех, че пътеката няма да ме отведе никъде от самия мен, както ставаше в детството ми, когато ме обкръжаваха роднини и близки, и навсякъде, където и да попаднех, бяха ласкавите ръце на майка ми.

Удивителен свят. Тук нямаше хора, но не чувствувах самота.

Хората се появиха по-късно. Макар че ги виждах за първи път, ми се струваше, че някога съм ги познавал, че ги е изпратило тук моето детство. Обръщайки се към мен, те ми говореха на „ти“. В това не се чувствуваше никаква фамилиарност.

За първи път през целия ми живот почувствувах загадъчния смисъл на тази изтъркана като стара монета дума. През привичното съчетание на звуците едва се открехна тайна — може би една от най-дълбоките тайни на битието.

Те сложиха на очите ми превръзка, за да не мога да ги виждам.

Аз се оказах в тъмнина. Гласовете замлъкнаха. И изведнъж чух шепот.

— Кой шепне? — попитах аз. — Кой говори в тъмнината?

— Аз — отговори женски глас.