Генадий Гор - Изваяние

— Не, не съм се срещал.

— Не хитрувайте. Говорете истината. Какво знаете за Лубков?

— Нищо. Пък и откъде мога да зная? Вие знаете откъде съм дошъл.

— Откъде сте дошъл — не зная! А къде и кога ще отпътувате — ми е известно. На мен и на господа бога, а не на вас.

— Не ме плашете. Не се страхувам от смъртта. Живеех редом с нея, когато летях почти със скоростта на светлината във вакуумите на Вселената.

— За Вселената после, а сега разкажете за вашите връзки. На нас в същност ни е известно почти всичко, но тук-таме нещичко ни се иска да проверим, да сравним. Следствието, знаете ли, е също наука.

Страницата се преобърна. И аз отново се оказах в килията, където ме очакваше Синеусов, обвиняван също в нелегални връзки с червения партизански отряд на Лубков.

— Биха ли те? — попита ме той.

— Не. Засега ми се размина. Уверява, че сме учили в една гимназия.

— Боя се, че това е хватка. Мен например ме убеждаваше, че много добре познавал моите родители. Напразно се опитвах да го убедя, че не съм имал такива.

— И какво? Вие действително ли не сте имали?

— Това нека изяснява щабс-капитан Новиков. Моята задача е да остана загадка. Наистина това няма да ме спаси от разстрела.

Така ние си подхвърляхме фрази, той и аз, желаейки да измамим времето и себе си. Но времето си вървеше ли, вървеше и делото се придвижваше към развръзката.

Веднъж, като се върна в килията след поредния разпит, Синеусов каза:

— Тия дни ще ме разстрелят. И преди да си отида от тази килия завинаги, искам да разкрия една тайна. Вие трябва да знаете защо и за какво ние с вас се оказахме тук. През годините на вашето пребиваване на звездите, на Земята се случи едно необратимо събитие. Човешкото общество извърши непоправима грешка. Науката, въведена в съблазън от чуждопланетния разум, подари на хората безсмъртие. Вие сами, надявам се, ще съумеете да оцените следствията от този двусмислен подарък. Излизайки зад пределите на времето, хората се превърнаха в символи, почти в знаци. Аз категорично се отказах от преустройване на клетъчната информация. И затова бях изпратен в миналото. А защо сте изпратен вие? Засега това ми е неизвестно. Но ето как се оказахме тук.

Синеусов… С това име го наричаше следователят и така беше обозначено в протокола. В края на краищата той призна, че е Синеусов, бивш матрос от Черноморския флот, който се крие под различни прякори и се занимава с дейност, за която му е съдено да бъде разстрелян. Признавайки се за Синеусов, той подписа протокола. Предпочете смъртта пред безсмъртието, което остана там, в другото време, в бъдещето, така странно и парадоксално, оказало се за него само минало. Впрочем не е ли все едно за човека, когото утре ще отведат, за да го поставят до тухлената стена. Времето в същност е безкрайно и колко нищожен изглежда този кратък промеждутък от раждането до смъртта!

Той можеше да изпита тази безкрайност, да се слее с нея, нали науката и обществото му бяха предложили безсмъртие. Но се отказа и сега чакаше своя край.

Засега беше тук. Чувах гласа му и виждах лицето му, които скоро трябваше да изчезнат, и той продължаваше да ме гледа с интерес, като че не той, а аз бях загадката.

Мълчах. Той също мълчеше, навярно мислено оглеждаше своя живот, а може би и съжаляваше за своя избор. Или ако говореше, то бе само за най-незначителни неща, с които е по-леко да се разделиш, напускайки завинаги света на предметите, явленията и формите. А после настъпи нощ и той заспа, или само се преструваше на заспал.

Аз също заспах. И може би сънувах, а може би се обърна страницата на странната книга, в която някой ме беше заключил и загубил ключа. Страницата се обърна и аз отново се оказах в това свое съществование, в което не искаше да повярва следователят и скептикът Артемий Фьодорович Новиков. Аз отново стоях в градината, а до мен беше Красавеца Стронг. Той държеше в ръка разтворения чадър. Ръмеше дъжд. На две крачки от мен беше момичето. То стоеше под дъжда в лека лятна рокля.

— Вие книга ли сте? — попитах аз момичето.

— И да, и не. Но това няма значение. Аз ви помогнах да попаднете в килията на томския затвор, но това е своего рода изпит, който сте длъжен да издържите. По време на вашето пребиваване на звездите тук, на Земята станаха известни промени. За вас е още рано да узнаете за тях.

Тя стоеше под дъжда. А този чудак Стронг държеше чадъра, като че можеше да закрие с него леещото се върху нас небе.

Лееше се, лееше се, лееше се. Капките дъжд струяха по лицето на момичето, сякаш тя беше скулптура.