Генадий Гор - Изваяние

Някакво смътно чувство ми пречеше да разтворя книгата и да махна белега, нещо като суеверен страх, като че отново ще дойдат за мен поручиците и подпоручиците, сякаш аз действително бях Покровски и имах отношение към всичките тези измамени вещи.

Не зная кого беше по-лесно да измамя — човека или вещите, но вдовицата Бурундукова, която толкова лесно разпознаваше мошениците и спекулантите на пазара, в дома си беше много по-малко бдителна. Тя никак не се усъмни в моята истинност. Не беше ли тя в заговор със съдбата, приела образа на химеричната Офелия, момичето-книга, и заточила ме в този уютен, миришещ на зеленчукова супа ъгъл?

Студентът-медик си имаше име. Казваше се Миша и това име стана твое. Ти облече това име като чужд шинел, като чужда шапка и чужди галоши, които толкова вълшебно ти прилегнаха, сякаш ги беше носил цял век.

— Миша! — викаха ме съкурсниците и съкурсничките — къде по-малко наблюдателни от вдовицата-мъжкарана с мустаци под големия сивосинкав, типично гренадирски нос.

А аз отговарях. Какво друго ми оставаше? Само да бях опитал да не отговоря или простодушно да си призная, че аз не съм аз, а друг, попаднал тук с помощта на сила, за която нищо не е казано в учебниците по физика и химия.

Някой ме наричаше фамилиарно „Мишка“ и ме удряше по рамото, вземайки пари назаем, но без да ги връща. А други безкористно ги привличаше моята слава — все пак бях лежал в затвора и без малко да ме разстрелят. За мен писаха вестниците като за опитен конспиратор, съумял дълго да води за носа белогвардейските ченгета.

Често притичваше момиче. Тя наричаше себе си Ирина и аз също я наричах така. Изглежда, между нея и този, когото аз играех, беше имало нещо. И това нещо очакваше продължение. Но продължение не следваше. Може би причина за това беше пребиваването ми в затвора, очакването на развръзката и мъчението?

Помня как Ирина, приближила своите пълни устни и черните си калмицки 3 3 Калмици — нация, основно население на Калмицка АССР. Б.р. , ухаещи на касис очи, очакваше целувка. Но целувката не бързаше. Зад стената кашляше със своя дебел глас вдовицата и този, който по-рано беше толкова решителен, този път не се решаваше, сякаш мустакатата вдовица можеше да гледа през дебелите облепени с тапети стени.

А няколко дена по-късно в калмицките очи на Ирина забелязах недоумение и даже ми се стори — дали не се е досетила, че съм реквизирал името на Покровски, неговия облик и неговата стая с етажерката и недочетената „Яма“ на Куприн, като съм получил разрешително от нечистата сила.

Тя втренчено ме гледаше и по нещо изведнъж заприлича на щабс-капитана Артемий Фьодорович, който, както вече знаем, на нищо не вярваше и във всичко се съмняваше.

— Ти съмняваш ли се? — попитах аз.

— В какво?

— Та аз не съм Покровски, не съм Мишка.

— Кой си ти?

— Таласъм. Актьор. Аз се преструвам. Мамя всички. Ето тази печка, хазайката, хлебарката и най-много от всички теб.

Тя се разсмя.

— Това вече си го казвал.

— Кога съм го казвал?

— Още преди ареста. Уверяваше ме, че ти не си ти и че сънуваш глупави сънища и някакви звезди и машини, които още няма, но ще има, и направения от метални отпадъци Спиноза и Хегел. И аз мисля, че всичко това някъде си го прочел. Признай, че си го прочел?

— Не, не съм го прочел аз. Мен ме прочетоха.

— Но за Спиноза даже ми хареса — говореше Ирина и очите й ставаха все по-калмицки, свивайки се от удивление — и за Хегел, който бил много здрав. Там всичко било здраво.

— Къде?

— Къде? Нима си забравил? В бъдещето. Ти искаше да пишеш роман за бъдещето. Написа три глави. И контраразузнавачите го взеха със себе си.

— Не съм писал роман.

— Не, писал си. Аз даже помня началото. Там имаше книга, която се превърна в момиче. И Спиноза имаше. Изкуствен философ.

— Нямало е такова нещо. Глупости.

— Не, имаше. Ти попита и момчетата. Съкурсниците си. И им го чете. За металния Спиноза имаше спор. Ще съумее ли машината да мисли? Ти ги убеждаваше, че ще съумее.

— Аз кой знае защо не помня.

— Ще си спомниш, когато му дойде времето.

Понякога Ирина ме отвеждаше в своята стаичка.

Половината стая заемаше шкаф. В шкафа висеше пола и плахо стоеше скелет, взет под наем от магазина за учебни пособия.

— И той е имал име — говорех аз, показвайки скелета.

— И даже бащино — смееше се Ирина, — бил е титулярен съветник.

— А как е попаднал при теб в шкафа?

— Виждам, че всичко си изпозабравил. Не само анатомията. Хазайката се обиждаше, че си забравил бащиното й име, когато си се върнал. Само аз не се обиждам. А ти беше забравил как се казвам. Когато дойдох, дълго ме гледа и кой знае защо ме нарече Офелия. Офелия, това е от Шекспир, нали? Тя обичаше Хамлет, а после от глупост се удави. Мислиш, че и аз ще се удавя заради теб ли?