Генадий Гор - Изваяние

— Не, такова нещо не мисля.

— Кажи, теб там, изглежда, са те били?

— Е, биха ме. Защо трябва да си спомняме за това. А ти затвори шкафа. Не искам скелетът да слуша всички тези глупости. Трябва и със скелета да се съобразяваме. Току виж, че оживее.

— Не, изглежда, че там здраво са те били. Понякога ми се струва, че са нарушили нещо в теб. Прекъснали са нишката, която те свързва с миналото.

— Не е имало никаква нишка — казах аз.

— Как така не е имало?

Аз отворих шкафа и посочих скелета.

— Той също е имал нишка. Но къде е тя сега? Той също е имал родители, а ние знаем ли нещо за тях?

— Стига — каза Ирина, — дай по-добре да се занимаваме с латинския.

— Ти и по-рано ми говореше така. Но вместо с латинския тук с теб се занимавахме с други неща. Само затвори отново шкафа, за да не наднича скелетът.

— Така да — зарадва се Ирина, — сега вече приличаш на себе си.

Обядвахме в студентския стол. Ирина, като играеше със своите калмицки очи, разказваше за себе си, за своите родители, братя, сестри и за това, как в нея, гимназистката — се влюбил възрастен човек, солидно, уважавано в града лице, с коремче и побеляла, старателно вчесана брада, собственик на сладкарница, който я черпел със сладки и шоколадови бонбони и я уговарял да избяга с него на края на света.

— А ти защо не избяга? — подпитвах аз.

— Страхувах се от директорката. В гимназията ни имаше строга директорка. Тя щеше да ме намери и накрай света, да ме замъкне при себе си в директорската стая и щеше да ме щипе. Когато тя се разсърдеше, започваше да щипе. И знаеш ли, никой не се оплакваше на родителите си от нея. Даже дъщерята на пристава. Всички толкова много се страхуваха.

В своите разговори с мен Ирина често се връщаше към спомените за сладките и шоколадовите бонбони, с които я черпело солидното уважавано в града лице с коремче и дълга брада.

— Убеден съм — говорех аз, — че с удоволствие би се омъжила за този солиден човек. За неговото коремче, брада и сладкарница.

— Разбира се, бих се омъжила — дразнеше ме Ирина, — за съжаление революцията попречи. Сладкарницата я реквизираха, а собственикът й избяга в Шанхай. Ето аз ти разказвам за себе си, а ти си траеш. Къде са твоите родители?

— Порядъчно далеч оттук.

— Какво искаш да кажеш с това? Да не са в Америка или в Африка?

— По-далеч — казах аз.

— По-далеч ли? Нищо не разбирам.

— Ще разбереш. Ще ти обясня. Ще ти обясня с две думи. Те още не са се родили.

— Разбирам. Ти си се родил по-рано от твоите родители. Това прилича на фантастичния роман, който беше започнал да пишеш. Вероятно щеше да го завършиш, ако не бяха контраразузнавачите. Те отнесоха със себе си началото. Помниш ли началото?

— Не, нищо не помня.

— В затвора са ти отнели паметта. А аз помня. Помня първите думи, с които започваше.

— Навярно глупави думи?

— Не. Не глупави, а странни. Искаш ли да ти ги припомня?

— Е, припомни ми ги, щом имаш такава памет. Латинския помниш лошо.

— Защото е латински. А твоето начало направо ми се е врязало в съзнанието. И още как. Момчетата се смяха. Своя роман ти започваше така: „Тя имаше очи, нос, уста и име. Казваше се Офелия. Но понякога я наричаха просто книга.“

Когато Ирина произнесе тези думи, се почувствувах не на себе си. С труд се опомних. Ръцете ми трепереха. Поставих чашата с чай на масата, за да не я счупя.

Когато излязохме от стола, аз я попитах:

— Откъде знаеш тези думи? Ти не трябва да ги знаеш. Може би съм бълнувал насън, а ти си подслушвала. Ако това не е така, то всичко е възможно…

— Какво например?

— Например да се приберем, да отворим шкафа, а там вместо скелет да има жив човек.

— Това е невъзможно.

Ирина толкова често ми напомняше за тези три глави на уж започнатия и недовършен от мен роман, че понякога аз почти й вярвах.

По нейните думи този незавършен роман, роман-ембрион, отнесли със себе си контраразузнавачите заедно с брошурката на Каутски и студентския реферат на тема, какво трябва да бъде изкуството.

И какво трябва да бъде то? За това ставало дума не само в реферата, но и в трите глави, намерени при обиска и взети като едно от веществените доказателства.

Ирина по нещо приличаше на вас, скъпи мой читателю. Тя искаше с две думи да й изложа идеята на своето произведение. Да, именно главната мисъл и при това да го направя с такава безукорна точност, каквато е изисквал на времето литераторът, питайки например каква главна мисъл е вложил в основата на „Дворянско гнездо“ Тургенев.