Генадий Гор - Изваяние

А славата между другото действително не се остави дълго да я чакам — на мен вече ми се обаждаха секретарят на райкома и кореспондент на един от централните вестници — и репродукция на моята картина нещо много бързо се появи на една от страниците на илюстрованото списание „Червена панорама“.

Списанието ми донесе лекарят и като ми показваше репродукцията, не издържа и каза:

— Не разбирам за какво сте били нападнат. Случайно да не сте станали жертва на грешка? Не виждам във вашето произведение никакъв криминал, с изключение на един пропуск. Защо сте боядисали в оранжев цвят кравите, а в син конете?

И той с укор поклати миришещата си на сухи треви глава.

Аз не успях да намеря отговор и промучах нещо за новите веяния в живописта и за декоративния подход.

Оправданието звучеше нелепо — не заради декоративния подход, разбира се, бях нападнат от кулашките синчета, които ме причакаха на онова глухо място под светлината на твърде театралната луна.

Шаловските комсомолци и комсомолки ме навестяваха в болницата и аз им разказвах за това, как съм седял в колчаковския затвор и съм бил подлаган на разпити от щабс-капитан Новиков. Не можех да им разказвам, разбира се, за червеноокия пътен знак, който ме заплаши веднъж с пръст, за изкуствения Спиноза, за Офелия и какво е това вечност — не подарената на праведниците от господ бог вечност за техните усърдни молитви, а добита от цитолозите, проникнали в светая светих на клетката.

Комсомолците и комсомолките си отиваха, като малко ми завиждаха, сякаш аз бях онази същата приказна питка, която и контраразузнавача беше оставила с празни ръце и от кулашките синчета беше избягала, отървавайки се с изкълчена ръка и всичко на всичко две счупени ребра.

Те идваха и си отиваха, бодри, приличащи по нещо на пронизителната песен за гражданската война, изпълнявана на хармоника, а аз оставах на своя нар да чета списание „Безбожник“, единственото списание, което получаваше селската болница, очевидно смятайки, че за болните най-полезно от всичко е да четат, че не е имало никакъв Архангел-Михаил и че дева Мария е също такъв мит, какъвто и нейният никога несъществувал син.

Когато аз се върна в своя век (пак едва не се изпуснах да кажа „в къщи“), аз ще взема със себе си списанието „Безбожник“, болничния прозорец, брезичката и наивно синьото левитановско небе. Но ще се върна ли в своя век? Без помощта на Офелия едва ли ще ми се удаде. В своя век я се върна, я не се върна, но своя Василевски остров скоро ще видя.

И действително след няколко дена Василевският остров ме посрещна, изтеглил по направлението на трамвая, в който аз пътувах, своите строги и прави линии.

Някъде на дъното на моето съзнание висеше коварната селска луна, услужливо заменила фенера на нападащите ме кулашки синчета, усмихваха се добродушно-насмешливите очички на стария лекар и се накланяше заедно със синьото небе милата брезичка, която помагаше на лекаря, сестрата и санитарката по-скоро да ме изправят на крака.

И ето аз отново съм на крака, този път в трамвая, гостоприемно приел ме, когато слязох на перона на Варшавската гара.

Как се зарадвах, когато видях през трамвайното стъкло познатата фигура на Фауст от Василевския остров, самия Коля, който отиваше със своята разсеяна, аспирантска, малко подскачаща походка навярно в БАН (съкратеното название на библиотеката на Академията на науките) и носеше в своята отдавна неподстригвана глава всички знания, събрани от човечеството, като започнеш от Емпедокъл и Лукреций Кар и свършиш с не по-малко знаменития цитолог професор Колцов, чиято монография за клетката беше толкова забележителна, колкото живописта на Андрей Рубльов и толкова класическа, колкото изданията на Томон и Кваренги.

Коля вървеше, а заедно с него се движеше и светът, тази малка Вселена, която вместваха в себе си улиците, начертани още от Петър Първи и възпети от Пушкин и Заболоцки.

Коля вървеше и Вселената беше в него, в клетките на неговия неспокоен мозък, по всяка вероятност спомнящ си поемата на Данте и едновременно размишляващ за геометрията на Риман и за митогенетическите лъчи, току-що открити от професор Гуревич.

Коля вървеше, изпреварвайки трамвая, и аз, гледайки света през трамвайното стъкло, бързах мислено да настигна мисълта му.

А мисълта му, която вече се плъзгаше някъде край мустерските огньове, разположени край самия вход на пещерата Шапел-о-сен или край онези неолитични майстори, които още три хиляди години преди нашата ера бяха добавили на шейната колела и бяха изобретили първата талига, беше много по-динамична от трамвая, който пресичаше със скимтене и скърцане кръстовището на Осма линия и Средния проспект със скорост, непревишаваща бързината на първобитните шейни, поставени на квадратни колелета. Но трамваят ми беше също така мил и скъп, както рафинираната мисъл на Коля, прелитаща почти със скоростта на светлината край работилницата, където Леонардо да Винчи, потънал в парализата на замислеността, стоеше до незавършената Джоконда… Неговата мисъл вече обходи света и историята и се спря до лабораторията на професор Гуревич, където научните сътрудници се опитваха да разгадаят дискретната структура на живота и незаконно да въведат в изоставащата биология законите на квантовата механика.