Генадий Гор - Изваяние

Мисълта му, възхитена, се спря, спря и моят трамвай — точно до дома, където живеех.

Аз зная, че на стената на този неугледен дом няма да окачат мраморна плоча със златни цифри, обозначаващи времето на моето пребиваване тук, и тайната на моята личност ще остане много по-загадъчна от загадката на самия живот, вече хваната в капаните на квантовата физика и високомолекулярната химия, тази същата химия, която Коля почиташе повече, отколкото божествената ръка на Леонардо и двусмислената усмивка на неговата Джоконда.

Мисълта му бързаше да обходи духовната и материална Вселена (нещо като физзарядка, утринен интелектуален пробег на бъдещия шампион), но не по бокс или футбол, не по плуване, а по истински завидното умение да вдигнеш чугунената тежест на всички натрупани знания и да тласнеш науката, а заедно с нея и човечеството, макар на крачка, напред.

Това бе мисълта на Коля. А моята? Моята мисъл си беше с мен. Тя усвояваше отдавна усвоеното: стълбата, мустакатата портиерка, която метеше тротоара, вика на вехтошаря, този пълномощен представител на битпазара, и проточения вой на заводската тръба, усърдно димяща срещу моята квартира.

В стаята ми чакаха рамките и платната. А в съзнанието ми бяха останали селските пейзажи, комсомолският клуб, кравите, конете, овцете и междуселският път, вмирисан на конска пикоч, всички те молеха за едно от тъгуващите без мен платна.

Да, в селото имаше много поезия, много лирически и нежни като стиховете на Есенин бои, които се опитваха да смекчат суровия начин на живот и борбата на новото със старото, отмиращото.

За това, какво представлява от само себе си старото и отиващото си, ми напомняха моите две ребра, само да се обърнех от дясната страна на лявата. Не, отиващото си не си отиваше доброволно, то ожесточено се съпротивяваше. И аз си дадох дума да взема активно участие в тази борба, напълвайки с ярост всеки сантиметър от своите платна. Не Есенин със своя мек лиризъм ще ми служи за пример, не Петров-Водкин този път, а тези, които подобно на Дьолакроа изобразяваха прекрасната жена Революция с червено знаме на барикадите. Ето къде ме водеше моята мисъл, освежена от пътуването в селото, и тази драматична сцена, която беше останала на светлината на луната, на задушното миришещо на овце празно място.

Всички селски миризми и звуци живееха в мен. Звънът на трамвая, излизащ от трамвайното депо, не беше в състояние да заглуши сутрешния вик на петела или гласа на кукувичката, долетяла в болничната градина, за да зарадва тежкоболните и да донесе юнската топлина в техните лепкави сънища.

Но достатъчно за сънищата, за луната и за овцете, време е да се върна към нашия Фауст, който разтваряше всяка книга-новост с такъв вид, сякаш думите току-що са се научили да отлитат от езика върху книгата.

Ние вече споменахме, че Коля се беше заел с изучаването на естествените науки само заради абсолютната преданост към истината.

Той гореше от фаустовска страст към знанието. Интересуваше го всичко: и клетката, и Вселената, и езиците, и знаците, а през последните дни и Н. В. Гогол като личност и като автор на „Нос“ и още по-онтологичните и загадъчни „Мъртви души“.

След Майерхолдовия спектакъл на „Ревизор“ той се втурна зад кулисите (или по-точно зад конструкциите, които ги заместваха) и откри суровия и капризен режисьор. Режисьорът нарече Коля психопат, но изслуша концепцията му. А след това го изгони, но му даде съвет, може би справедлив, но малко странен. Той посъветва Коля да напусне своето време и да отиде там, при Гогол, а може би и в неговата душа. Режисьорът, когото Борис Пастернак пак в специално написано стихотворение сравняваше с бог при цялата мощ на своята фантазия, все пак не предполагаше, че Коля ще съумее да се възползува от неговия съвет.

Но ние малко изпреварваме събитията и незаконно избързваме напред. Нека се върнем към онзи момент, когато Коля още работеше в цитологическата лаборатория и честичко пътуваше до Москва (понякога даже в товарен вагон), за да слуша лекциите на своя московски кумир, знаменития цитолог професор Колцов. Впрочем професор Колцов заслужаваше да пътуват заради него в товарен вагон или почти без билет на полицата за багаж по споразумение с познатата контрольорка, която се досеща какво е това съвременна наука и колко много се налага да принася жертви заради нея.

Понякога Коля забравяше за моята хуманитарна професия на художник и се опитваше да ме приобщи към някои тесни и твърде специални свои интереси, разказвайки за достиженията на професор Колцов и устройството на митохондриите (от гръцкото „митос“ — нишка и „хондрос“ — гранула). Той ми заявяваше, че тайната на клетката е не по-малко, а дори и по-загадъчна, отколкото тайната на Вселената. От клетката — тази малка единица на всичко живо и органическо — нишката на неговите мисли се точеше към Вселената, разбира се, съвсем не организъм, както мислеха наивните мислители като неудачника Прейер, а огромно поле на стълкновения и противоборства на различни физико-химични сили и, разбира се, царство на случая. Царствуваше ли случаят в особения автономен живот на организма, по отношение на това Коля не беше уверен. И ако Вселената беше дисхармонична, то в организма, даже такъв дребен като клетката, живееше хармонията, която беше родственица на музиката и имаше далечно сходство с мисълта. Да, с мисълта, също явление, дълбоко порядъчно, макар и не докрай хармонично. Без всичко това е невъзможно да се разбере сложното и идеалното устройство на клетката, в която, изглежда, съществува още неразкрита от науката информация, свързваща всеки момент от настоящето с миналото и бъдещето.