Приказка Гладника - Грузинска приказка (Грузинска приказка)

— Идете да потърсите някъде огън и хляб.

Змейовете не отиват, страхуват се.

— Тук живее само Червения змей, а ние не ходим при него.

— Добре, ще ида сам — казва Гладника.

Тръгнал, спира при майката на Червения змей.

— Майко, дай ми два хляба и огън — дума й той.

— Как си дошъл тук? Тук няма и помен от човек, всички се страхуват от сина ми — казва бабичката, — бягай, докато не се е върнал, и да знаеш, ако успееш да преминеш през реката, може и да се спасиш, а завари ли те на отсамната страна — ще загинеш.

Дала му и хляб и огън, и го пуснала.

Гладника не тръгнал по моста, чака Червения змей на отсамната страна. Иде змеят, на рамото му чинар, върху задницата на коня — убит елен. Видял Червения змей Гладника, развикал се:

— Кой си ти? Тук и птица горе не лети, и мравка долу не пълзи — всички се страхуват от мен, а ти как си посмял да припариш тук?

Червения змей скочил от коня, скопчили се. Дълго се борили, но все пак Гладника надвил змея, ударил го в земята, убил го. Провесил го на коня и го закарал при бабичката: „Виж как никой не може да надвие сина ти“.

Отрязал от елена месо за шиш-кебап и тръгнал към другарите си.

Повеселили се този ден, че и през нощта, а на сутринта станали и поели напред.

Вървят, искат да изпитат силата си.

Стигнали до едно място, гледат — възвишава се една черна планина, на планината черна гора, в гората летят черни птици. Спрели за почивка. Гладника казва:

— Идете да потърсите огън и хляб.

А те едва дишат от страх и казват:

— Виждаш ли черната планина? Там живее Черния змей. Никой на света не може да го надвие. Пъхнахме се веднъж там, ама едва излязохме живи. По-добре се откажи, да се махнем по-далеч от това проклето място.

— Не, братя, не обичам да отстъпвам. А щом не искате, ще ида сам.

— Не отивай — молят го побратимите.

Не и не, тръгнал.

Пристига, гледа — майката на Черния змей.

— Майко, в името на всички майки и деца, дай ми два хляба и огън — казва Гладника.

— Кой си ти? — пита го майката на Черния змей. — Нямам нито огън, нито хляб, иди си там, откъдето си дошъл, иначе ще дойде синът ми, ще те изяде.

— А от коя страна ще дойде? — пита Гладника.

Майката му посочила.

Гладника влязъл в къщата, взел и хляб, и огън, и тръгнал в посоката, откъдето щял да дойде Черния змей.

Отишъл при реката, скрил се под моста.

Иде Черния змей. Носи на рамо елен и чинар, язди и си тананика. Вече е на моста, а Гладника, като си подал главата и креснал „Дю-у!“ — конят се уплашил, спъва се, не върви.

— Ах ти, мързеливецо — крещи змеят, — какво те плаши? От мен няма да се отърве жив дори и Гладника, който живее при царя, защо се страхуваш?

— Ха де, да видим как няма да се отърве! — извикал Гладника и изскочил. Скопчили се. Борили се дълго. Уморил се дори Гладника. Вижда, че не е толкова лесно да надвие Черния змей. Събрал всички сили, ударил Черния змей в земята и го убил.

Отрязал Гладника месо за шиш-кебап и тръгнал към братята си.

Змейовете се чудят, че Гладника се върнал жив. Радват се, не вярват на очите си.

— Как оцеля? — питат. — Как го надви?

Не вярват, че е победил Черния змей.

— Така, на — надвих го — казва Гладника.

Хапнали си хубавичко четиримата, починали си. На другия ден змейовете казват на Гладника:

— Този път няма край. Няма да дойдем по-нататък, ти върви, щом искаш, а ние ще останем.

— Добре — казва Гладника, — ще вървя самичък.

Повел змейовете, оженил единия за жената на Белия змей, втория — за жената на Червения, третия — за жената на Черния. Изпоженил ги така всичките, наредил ги, а сам се приготвил за път.

— Не ме забравяйте — казал Гладника на прощаване. — Ето тук ще окача меча си, а вие гледайте, — закапе ли от него кръв, знайте, трудно ми е, идвайте на помощ.

Казал и тръгнал.

Много ли вървял, малко ли, пристига в един град, гледа и слуша — много е тихо в града. И никакви мъже, само деца.

Отбил се при една бабичка.

— Защо си дошъл тук, синко? — пита тя Гладника.

Гладника разказал всичко за себе си.

Добрата бабичка се грижи за Гладника, пази го като роден син.

Гледа Гладника, че бабичката замазва всички ъгли на колибата си, замазва ги така, че и лъч светлина да не проникне.

Учудил се Гладника, мисли каква е работата и пита:

— Кажи ми, майко, защо не се виждат възрастни мъже във вашия град, а само деца?

— Не зная, синко — казва бабичката, — измират от нещо всичките, не живеят.

Не ще да каже истината, скрива я, пази го.

Гладника не я оставя на мира: „Кажи и кажи защо при вас не се виждат мъже?“ Бабичката не издържала, разказала: