У. Гиър - Вълчият талисман

Той се изсмя високо, мърморейки си:

— Да, Духове, Силата ми ще хване Бяла пепел.

— Какво? — запита Бяла врана.

— Нищо. — Пламъците озариха лагера и околността му. Той, Храбър мъж, бе постигнал всичко това. Силата му го бе извела от Лагера на мъртвите край реката на Дебелия бобър, за да поведе Строшените камъни към тази бляскава победа. Наслаждаваше се на възхищението в очите на хората му.

В края на гората двама воини влачеха още една съпротивляваща се пленница. Още една жена за Строшените камъни. Той лениво се запита дали се бяха позабавлявали добре с нея и погледна към Бяла врана. Никоя пленница не би могла да го ощастливи и да го дари с такова удовлетворение, както бе направила тя.

Храбър мъж обгърна раменете и и се извърна отново към огъня. Пламъците се издигаха високо в нощта.

Къде ли бе Бяла пепел?

Гласовете в съзнанието му изпуснаха приглушена въздишка: „Ще я получиш тази нощ. Но трябва да те предупредим… пази се. Пази се от неведомите пътища на Силата!“

Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя. Двамата воини влачеха мятащата се пленница все по-близо до огъня.

Груби ръце събориха Бяла пепел, приковавайки я към земята.

— Хванахме една хубавичка, Пет копия. Ще си я поделим — или пък ще теглим жребий, за да видим на кого ще се падне.

Пет копия се ухили доволно:

— Май ще трябва да теглим жребий, за да видим кой ще се позабавлява пръв с нея.

— Нищо не съм ви сторила! Неприятелите ви са от Племето на вълка. В името на Гръмовната птица, пуснете ме ! — молеше ги Бяла пепел; коремът и се стягаше, предчувствайки какво я очаква.

Пет копия наклони подозрително глава:

— Ти говориш като нас. Не гълташ думите като онези от Племето на вълка.

Тя събра кураж.

— Аз… аз съм от клана Бяла глина. — А сега трябваше да рискува. Дали знаеха нещо за съдбата на клана и? — На Сборището… семейството ми ще ви плати, за да ме върнете. Ако не ми сторите нищо лошо, ще ви работя. Ще ви нося дърва, ще готвя, ще щавя кожи… докато стане време за Сборището. Тогава семейството ми ще ме откупи.

Пет копия хвърли възбуден поглед на приятеля си.

— Бизонски скок, бяха ни казали да търсим жена от клана Бяла глина. — Той впери настойчив поглед в очите и. — Как се казваш?

— Бяла пепел. — В душата и проблесна надежда. Бе готова да им каже всичко, стига да може да спечели време, за да избяга.

Бизонски скок нададе тържествуващ вик, скочи на крака и се впусна в Танца на триумфа. Украшенията от кости на орел по ръкавите му потракваха при всяка игрива стъпка.

— Завържи я! Успяхме!

Лицето на Петте копия бе пламнало от ентусиазъм.

— Човекът с летяща душа ще възпее имената ни на Гръмовната птица! Ще ни постави да седнем до него при следващия съвет!

Бизонски скок извади ремъци от кесията на кръста си. Пет копия обърна Бяла пепел по гръб и изви ръцете и отзад, а приятелят му я завърза сръчно.

— Какво правите? — крещеше тя. — Ще тръгна доброволно с вас. Само не ме наранявайте!

— Нищо няма да ти сторим, Бяла пепел. Дори и да ни предложат за това всички жени от Племето на вълка или да избием всичките им воини. За нас ти си по-ценна от сочно месо по време на глад — увери я Петте копия.

Бизонски скок стегна добре ремъците.

— Ставай.

Тя се изправи несръчно на крака. Петте копия я държеше, а Бизонски скок взе друг ремък и завърза глезените и.

— Тази дължина трябва да е достатъчна — реши той. — Можеш да вървиш, ако внимаваш. Но не можеш да избягаш. Да вървим. — Посочи пътеката.

Бяла пепел кимна омърлушено, без да смее да обърне поглед към плоския връх, където Лош стомах търсеше кучето си. Слава на Гръмовната птица, че не беше извикал отново или не бе изсвирил на Непослушко.

Тя тръгна по пътеката и едва не падна, когато ремъкът на краката и се изопна.

— Хванахме Бяла пепел! — повтаряше непрекъснато Петте копия.

— Защо съм толкова ценен улов? — запита го тя; страхът и надеждата се бореха в душата и, докато вървеше напред със залитане и спъване.

— Човекът с летяща душа те иска.

Човекът с летяща душа? Но кой? Слънчевите пера ли? Тя бе виждала Човека с летяща душа на клана Строшени камъни на последното Сборище край реката на буболечките. За какво ли е притрябвала на стареца? Поне нямаше да я изнасили или да я бие.

Строшените камъни? Хлад обгърна душата и. Храбър мъж може би беше сред тях. Нали така смяташе да направи — освен ако Племето на вълка не го беше убило. Дали той не бе казал нещо на Слънчевите пера? Може би е заявил, че притежава Силата?