У. Гиър - Вълчият талисман

„Бягай Лош стомах! Махай се. Махай се от тези проклети планини и си върви вкъщи при клана Обли скали!“ — Мисълта, че можеше да я последва и да се опита да я спаси, не и даваше мира. Строшените камъни щяха да го убият, само да го зърнеха. А те непременно щяха да забележат Лош стомах.

Тя насочи вниманието си към краката си, стараейки се да пази равновесие. При мисълта, че той може да се опита да я спаси, червата и се преобръщаха. Човек, който непрекъснато се унасяше в мисли, който едва не беше паднал от една скала, защото се бе заплеснал…

Денят се точеше бавно. Гърлото и бе пресъхнало от жажда. Мускулите на краката и бедрата и се бяха схванали от неудобното вървене. Ремъкът, с който бяха завързани глезените и, бе протъркал кожата и всяка стъка и носеше пареща болка.

— Ще вървим по-бързо, ако ми бяхте развързали краката — обади се тя.

Петте копия погледна Бизонски скок и повдигна въпросително вежда. Той обаче поклати глава:

— Не, по-добре да вървим бавно, отколкото да я изпуснем. Човекът с летяща душа ще ни… Е, просто не бих желал да си навлека гнева му.

Бяла пепел прехапа устна и продължи напред, ядосвайки се всеки път, когато я вдигаха над шумата или я пренасяха над неравни участъци като бизонски бут.

Когато слънцето започна да клони към западния хоризонт и през дърветата започнаха да струят ивици светлина, минаха покрай първия труп. Той бе на стара жена, която лежеше на пътеката с разбито теме.

— Защо нападнахте Племето на вълка? — запита Бяла пепел.

Петте копия се усмихна мрачно.

— Човекът с летяща душа видя победата в Съня си, а Слънчевите пера ни изпрати знак от Лагера на мъртвите. Проряза небето със зелен огън и ни посочи пътя.

Бизонски скок навири нос:

— Строшените камъни имат нов Човек с летяща душа, който е много Могъщ. Името му е Храбър мъж.

Бяла пепел се спъна и падна. Лежеше на пътеката, а разпиляната и коса скриваше ужаса, изписан по лицето и. През душата и премина отвратително гадене, подобно на сивата гнойна течност, изпълваща разложените тела.

— Хайде. Ставай! — нареди Петте копия.

— Няма да стане — каза Бизонски скок. — Освен ако не почнем да я бием. Тя познава Храбър мъж. Разбира всичко по-добре от нас. Мислеше си, че ще може да измоли свободата си от Слънчевите пера. Но сега осъзна истината. Помогни ми да в вдигнем.

Докато вървяха, вечерното небе премина постепенно от индигов към виолетов цвят. Бяла пепел правеше всичко възможно, за да забави придвижването им. Заплиташе ремъците си в клоните и камънаците; бореше се, когато набереше достатъчно сили, макар и напразно, защото те бяха по-силни.

— Виждам огъня на Танца! — извика изведнъж Петте копия. — Почти стигнахме.

— Моля ви — прошепна Бяла пепел. — Пуснете ме. Изглеждате ми като воини с чест. Не правете това с мен.

— Че какво е направил кланът Бяла глина за мен? — запита я Бизонски скок. — Баща ми умря, прободен от бойно копие на вашия клан.

Те я извлякоха на една поляна, минавайки покрай купчина трупове, нахвърляни един върху друг. Хора от Племето на вълка. Храбър мъж бе пречупил непреклонните планински воини.

Група хора се бяха скупчили около грамадна клада. Двамата воини я повлякоха безмилостно натам.

— Храбър мъж? — извика Петте копия. Бяла пепел се дръпна назад, криейки се зад Бизонски скок, опитвайки се отчаяно да се изтръгне от ремъците, за които той я държеше. Един бегъл поглед и бе напълно достатъчен. Познаваше този профил, тези широки рамене.

Храбър мъж се извърна. Изглежда, нещо не бе наред с крака му.

— Да?

— Аз съм Петте копия, а това е Бизонски скок.

— Да?

Бизонски скок се ухили и му подаде кожения ремък.

— Доведохме ти жената, която търсеше. Доведохме ти Бяла пепел!

Той посегна и извлече Бяла пепел иззад Петте копия. Тя впери поглед в познатите очи. Сърцето и заби лудешки.

— Бяла пепел — прошепна той.

Паниката я завладя: „Мисли! Мисли, жено, или ще ти се прииска пак да си при Трите бика.“

— Пусни ме Храбър мъж. Ще ти донеса само беди.

Смехът заклокочи дълбоко в стомаха му.

— Този път Бягащ като вятъра няма да ти се притече на помощ.

— Значи това е Бяла пепел? — запита една висока жена, приближавайки се да я разгледа по-добре. Светлината на огъня подчертаваше поразяващите черти на лицето и и дългата и черна коса. — Да, Храбър мъж, красива е. — Тя присви очи. — но жено, достатъчно добра ли си? По-добра ли си от Бяла врана?

Бяла пепел се опита да подтисне страха си, но не успя.