У. Гиър - Вълчият талисман

Скрит в сенките на скривалището си, Лява ръка стисна здраво очи. До деня, в който душата му щеше да се възнесе към Звездната паяжина, той щеше да чува в ушите си писъците на съплеменниците си, мятащи се насам-натам като планински овце, хванати в капан. Видя как пронизаха с копие Красивата флейта. Майка му, Голяма вода, се препъна и падна — и една свистяща бойна тояга пръсна мозъка и.

А Ясна утрин? Дали бе оцеляла любимата му? Или и нейната Сила бе унищожена заедно с тази на Вълчето племе?

От всички посоки изскачаха все повече и повече воини на Слънчевите хора, сякаш нямаха чет. Многобройни като дърветата в гората. Стомахът на Лява ръка се сви.

А какво ли бе станало с Вълчия Талисман? Дали някой се бе сетил да го спаси в тези последни минути? Реши, че трябва да се върне и да разбере!

Храбър мъж седеше пред палатката на шамана, подпрял брадичка на здравото си коляно. Чуваше как в здрача около него Строшените камъни тършуват из палатките и разглеждат плячката, изоставена от бягащите хора от Племето на вълка. Храбър мъж се намести по-удобно върху кожите, които бе натрупал пред жилището. Жените, децата и старците, които досега бяха събирали дърва в гората, започнаха да се връщат на групички. През целия ден те бяха влачили в лагера шума, клони и храсталаци за огромния огън, който той смяташе да разпали през идващата нощ.

Продължи да се взира замислено във вързопа. Свещеният Талисман бе поставен върху триножника от върбови пръчки, който бе изнесъл от палатката. Все още чувстваше Силата на Талисмана. Това нещо , принадлежащо на Вълчето племе, се бе опитало да го убие чрез бавно стягане около душата му.

Храбър мъж вдигна поглед към небето, което бе станало виолетово. Вечерницата вече блещукаше над силуетите на дърветата, очертаващи се на източния хоризонт. „Но аз устоях. Ти се провали, Свещен Талисман — и в битката с теб аз научих колко Могъща е душата ми.“

Един подир друг воините му се завръщаха, убедили се, че оцелелите от Племето на вълка са избягали панически. Талисманът, за разлика от хората, не можеше да избяга и сега очакваше неговата воля. Какъв великолепен подарък за Богът-мечка и Гръмовната птица! Закрилниците на Слънчевите хора щяха да го дарят със Сила и храброст за такъв подарък.

Някаква жена изплака в далечината и се разнесе мъжки смях. Воините му се забавляваха с пленничките, които сега бяха роби на Строшените камъни. Жените, които бяха успели да пленят живи, щяха да раждат силни деца за неговото племе. Така щяха да облекчат задачата на жените от клана Строшени камъни.

Но къде бе Бяла пепел?

Някакво откъслечно видение изплува в съзнанието му — не за Бяла пепел, а за много хора, които работеха за няколко човека. Той се съсредоточи върху видението. Много хора се потяха под палещите слънчеви лъчи, носейки плодовете на своя труд пред него в големи кошници. Той бе седнал на една височина, на главата си имаше корона от пера и се излежаваше върху красиви кожи от норка, видра и пума.

„Ще бъда като някой Могъщ Дух. Хората ще отправят молитвите си към мен и ще ми носят дарове, за да използвам Силата си за тяхното добруване.“ Видението затрептя като мираж под жаркото лятно слънце и се стопи, въпреки усилията му да го задържи.

Храбър мъж изгледа с присвити очи Талисмана, разпознавайки издайническите пипала на Силата му. Да, Талисманът му бе пратил това видение. Какви ли други тайни криеше? Известно време се опитваше да проникне в свещения вързоп, да го подчини на волята си, но усилията му се оказаха напразни и той замахна разгневен, събаряйки триножника на земята.

Как би могъл да накара всички тези хора да работят за него? Ясно беше, че в началото ще има доста проблеми. Как можеше да контролира толкова много пленници? Какво би им попречило просто да се разбягат? И колко ли време трябваше да работят робите, за да си струват усилията, които ловците на Строшените камъни трябваше да вложат в изхранването им?

Той присви очи: „Има нещо в тази идея, нещо от което бих могъл да извлека Сила за в бъдеще. Слънчевите хора винаги са взимали пленници — но само жени, които могат да раждат, и деца, които да разменят срещу откуп с другите кланове. Как могат пленниците да бъдат използвани така, че да ни поведат към нов начин на живот? Такъв, в който Строшените камъни да заповядват на останалите какво да правят.“

Бяла врана се появи от сгъстяващия се здрач и седна на завивките до него. Беше облечена в мека рокля от лосова кожа, обработена с дим така, че бе придобила златистокафяв цвят. Цилиндрични костени украшения тракаха по ресните, с които бе обшит подгъвът на роклята. По шевовете на ръкавите бяха изрисувани виолетови шарки с боя, направена от семенцата на горчивия храст. Косата си носеше свободно — лъскав гарвановочерен водопад, развяван от вятъра.