У. Гиър - Вълчият талисман

Оттук се виждаше цялото небе — дори и върховете на дърветата не запречваха хоризонта. Гледката бе впечатляваща — от Червените скалисти планини на запад чак до източните равнини. Бяла пепел усещаше присъствието на Силата на това място… тя ги наблюдаваше, кръжеше из въздуха около тях.

Дали слухът и не я лъжеше? Наистина ли чуваше протяжния напев на някаква старица?

— Погледни! — възкликна Лош стомах, сочейки с пръст. — Погледни това! Не е ли прекрасно? Можеш да проследиш пътя на всички звезди и слънцето и…

— И наоколо има хора, които се опитват да ни убият !

Лош стомах откъсна неохотно очи от колелото и тръгна по ръба на плоската площадка, гледайки надолу за Непослушко. Бяла пепел остави вързопа си на земята и тръгна от другата страна. Не виждаше и следа от кучето на Лош стомах.

— Лош стомах? Ще се върна до началото на пътеката. Някой трябва да гледа какво става там долу. Ако се появят още хора, ще трябва да потърсим друг път за слизане.

Той кимна и и махна, продължавайки да обикаля площадката.

Бяла пепел грабна вързопа си и тръгна надолу по пътеката, мърморейки си ядосано:

— Можем да загинем всеки миг, а той тръгнал да се тревожи за някакво куче, което има повече мозък в главата си от него!

Тя пусна вързопа си на пътеката, която навлизаше между дърветата, и пропълзя до ръба на варовиковата скала. Поляната долу изглеждаше измамно тиха и пуста. Мислено си повтаряше: „Побързай, Лош стомах. Побързай!“ Потърка ръце, за да ги стопли; всеки изминаващ миг бе непоносим за нея. Внезапно измежду дърветата изскочиха двама воини и сърцето и спря да бие. Познаваше кройката на дрехите им. Подобна ловна риза, украсена с дълги ресни и тесни кожени панталони, също обшити с ресни отстрани, носеше само едно племе: на Слънчевите хора. Това бяха Строшените камъни.

Като внимаваше да не вдига шум, тя се отдръпна от скалата по посока на храстите. Посегна към вързопа си… и изведнъж разбра, че е преместен.

Зад нея се разнесе тих звук; обърна се и загледа напрегнато. Иззад елите, от които започваше пътеката, се подаде един воин. Той се усмихна; очите светеха победоносно.

— Следващия път не си оставяй вързопа на пътеката, жено от Племето на вълка.

— Не — прошепна тя.

Понечи да избяга. Извъртя се… и се втурна право в ръцете на втория мъж. Отвори уста да изпищи, но една силна ръка я запуши.

Храбър мъж вървеше из лагера на Вълчето племе. Още един Лагер на мъртвите — но този път той бе изпратил жертвите в него.

— Ще може ли някой от вас да избяга, както направих аз навремето? Съмнявам се. Силата е моя. — Хвърли поглед към един млад воин, който лежеше под слънчевите лъчи, а от окървавения му стомах стърчеше копие. Някой го бе довършил, пръсвайки мозъка му с бойна тояга.

Бяла врана вървеше до Храбър мъж, отбелязвайки несъзнателно димящите огнища и оцветените с дим кафяви покривала на палатките, от които се отразяваше светлината на утрото. Ако не бяха натъркаляните тела, човек можеше да помисли, че лагерът очаква спокойно завръщането на обитателите си. Тук-там по някоя палатка бе съборена, но иначе личните вещи на всички лежаха там, където ги бяха оставили.

— Всичко стана точно както го бе видял в Съня си — каза тя със страхопочитание в гласа. — По абсолютно същия начин.

Храбър мъж се усмихна. Още малко и щеше да се пръсне от задоволство.

— Аз съм новият начин на живот. Никой няма да посмее да се изправи срещу Строшените камъни. Силата ми нашепва. Съвсем скоро всички кланове на Слънчевите хора ще знаят името ми.

Жената му хвърли поглед, изпълнен със страст.

— Започнах да ти вярвам.

Храбър мъж спря пред едно от огнищата. Къс печено месо лежеше върху изтлелите въглени; долната му страна бе изгоряла по време на битката, но отгоре мазнината му още цвърчеше. Той вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на апетитната миризма на лосово месо.

— Бих хапнал малко от това.

Бяла врана бръкна в кесията, която висеше на кръста и и извади кварцов нож с дървена дръжка. Сръчно отряза дълго парче от горната страна и му го подаде. Той подуха горещото месо, за да изстине и отхапа от него. Устата му се напълни с топли сокове.

Задъвка замислено, оглеждайки изпотъпканата поляна. Няколко от по-младите воини охраняваха краищата на лагера, вперили поглед в дърветата в случай, че някой от бягащите воини от Вълчето племе се върнеше.

В центъра на лагера се издигаше самотна палатка — най-голямата в целия лагер — заобиколена от празно пространство. Покривалата и бяха украсени с пъстроцветни рисунки на Слънцето, Богът–вълк и огъня, луната и звездите, а върху двете части на входното покривало бяха изрисувани няколко огромни червени спирали. Храбър мъж измина куцайки пътя до палатката и спря. Точно пред входа лежеше по гръб възрастен мъж с посивяла коса, с разперени ръце и крака. Едно копие бе пронизало тялото му. Очите на стареца се взираха невиждащо в небето. Нещо в изражението на лицето му, сякаш докато е умирал, шаманът бе видял някакъв ужасен кошмар, накара ледени тръпки да пробягнат през душата на Храбър мъж.