У. Гиър - Вълчият талисман

Той потупа ръката и успокоително.

— Изплашена си до смърт, нали?

— Когато си мисля за Племето на вълка, винаги се сещам за Трите бика.

Той стисна ръката и по-здраво, оглеждайки загрижено лагера:

— Казах ти, ако Племето на вълка ни хване, ще им кажем, че търсим Лява ръка.

— Ако не повърна от страх междувременно.

— Това може да ни постави в неловка ситуация — добави разсеяно. — Но мисля, че можем да им кажем, че сме искали да си купим лечебни билки от Лява ръка.

Жената потрепери.

— Няма нищо страшно — каза и Лош стомах. Ние сме Земни хора. Приятели сме с Племето на вълка. Само не говори на езика на Слънчевите хора и те няма да заподозрат нищо.

— Добре — съгласи се тя. Сякаш ледени пръсти обгърнаха вътрешностите и.

— Ела, хайде да…

В долината под тях проехтяха викове.

— Племето на вълка! — прошепна възбудено Лош стомах. Той навлезе в заслона от храсти, растящи над варовиковата скала. Бяла пепел клекна до него на ръба и погледна надолу. Три жени с бебета на ръце и пет малки дечица бягаха през долината. От дърветата зад тях изскочи мъж. Той непрекъснато се озърташе нервно през рамо, докато бягаше. Носеше атлатъл и две копия, едното от които бе готово за изстрелване.

— Бързайте! — долетя слабо възгласът му.

За няколко мига бегълците прекосиха долината и изчезнаха между дърветата от другата страна.

Лош стомах се отпусна на пети и задъвка палеца си.

— От какво мислиш че бягат?

Бяла пепел се помъчи да овладее паниката в гърдите си.

— От война.

— Война ли?

Тя не можеше да понася гадното чувство, загнездило се в душата и.

— Виждала съм достатъчно, за да знам. Война е.

— О, не! — изстена Лош стомах. — Война? И Непослушко се е изгубил някъде там? Трябва да…

Тя го сграбчи здраво за ръката; страхът и придаваше сила.

— Нищо няма да правим. Ще стоим тук — настрана от цялата тази бъркотия!

— Но Непослушко…

— Лош стомах, чуй ме. Тя се взря в очите му. — Ти никога не си преживявал подобно нещо. Не знаеш какво е. Земните хора не са нападали никого и не са воювали от доста време. Хората умират, Лош стомах. Пронизани от копия, с размазани черепи. Раните им се инфектират и гнойта се лее като река, а раненият се подува и започва да гори от треска. Хората умират бавно… и ужасно.

Той кимна:

— Знам.

— Тогава разбираш, че това може да се случи и с нас.

Той затвори очи и кимна отново.

Още няколко човека изскочиха между дърветата и побягнаха панически през долината.

— Кой? — попита Лош стомах. — Кой ли е нападнал Племето на вълка?

Тя присви очи.

— Слънчеви хора. Най-вероятно кланът Строшени камъни. Миналата зима воините му ловуваха на мястото, където реката на Сивия елен се влива в тази на Дебелия бобър — на изток от планинската верига на Черното острие.

— Точно като в Съня — прошепна той задавено. — Всичко се случва точно както в Съня.

— Хайде. — Вътрешностите на Бяла пепел се заплитаха на възел от страх. — Да си вземаме вързопите и да бягаме оттук. Онези, които ги преследват, ще се появят скоро.

Бяла пепел се отдръпна от ръба на скалата и Лош стомах я последва. Тя трескаво завърза кожените вързопи и се огледа наоколо, за да провери дали не са забравили нещо. След това тръгна към пътеката, която водеше към гората.

— Чакай! — извика Лош стомах.

Тя се извърна:

— Трябва да се махнем оттук.

Той преглътна мъчително и вдигна поглед към хълмчето над лагера.

— Изчакай поне да проверя дали Непослушко не е там горе. Може би някой плъх да си е направил леговище сред онези скали. Няма да се бавя.

Жената преглътна гневния си отговор.

— Добре, но побързай! Не бихме искали да се натъкнем на когото и да било ! И Строшените камъни, и Племето на вълка ще ни убият, ако ни видят — както биха направили с всеки непознат в момента!

Той хукна нагоре. Бяла пепел неохотно го последва, проправяйки си път сред скалите. Лош стомах изкачи върха и спря.

Тя се изкатери до него — и пред краката и се разстла най-голямото звездно колело, което бе виждала някога. Краят му лежеше върху плоската площадка на върха на хълма, а страните му се простираха оттам във всички посоки. Щяха да са и необходими двадесет големи крачки, за да стигне до другия му край. Спиците от наредени един до друг бели камъни с големината на човешка глава, кръстосваха кръга във всички посоки. Колелото изглеждаше старо — около камъните бе поникнала трева, а в купчините, от които бе изграден центърът и основните посоки, се бе наслоила кал.