У. Гиър - Вълчият талисман

Котешка опашка сви рамене:

— Смятам, че тя ще го вземе за мъж. Да, наблюдавах Черната ръка, когато Топъл огън умираше. Той я желае, но не можеше да разкрие чувствата си. Не и докато съпругът и, когото тя обичаше, умираше пред очите и. Познавам дъщеря си. Сърцето и все още скърби за Топъл огън, но тя е практична жена. Мисля, че разбира колко ще се издигне в очите на хората, ако се омъжи за Черната ръка. Знае как всички ще си рекат, че той се е отказал от Силата си заради нея.

Ларкспър кимна:

— Точно тъй ще си рекат — а всички знаят, че магьосниците не спят с жени. Те биха изсмукали силата им.

Котешка опашка наклони глава:

— С един куршум два заека, а?

Ларкспър се усмихна доволно:

— Винаги съм се стремяла да става точно така. Това ще лиши думите на Детелината от достоверност и от обвиненията и няма да остане и помен.

— Малкият крак спомена още нещо.

Тя го изчака да продължи.

Котешка опашка отново наклони глава и в очите му проблесна някакво пламъче:

— Не за Трте устия… а за лагера Лоша вода.

— Какво? — Ларкспър плесна със съсухрени ръце по кокалестите си колене. — Да не би и Костен пръстен да се страхува от омагьосване? Мислех я за по-умна.

Котешка опашка вдигна вежда:

— Малкият крак казва, че Костен пръстен се безпокои за Слънчевите хора. Изглежда, Половин луна се е натъкнал на няколко воини от Племето на вълка. Разправят, че са унищожили лагер на Слънчевите хора току до северните склонове на Страничните планини. Костен пръстен започва да се тревожи. Всички сме чували историите, идващи от север, за начина, по който водят война Слънчевите хора. Когато не могат да избиват други племена, за да им отнемат териториите, те се избиват помежду си. Костен пръстен трябва само да излезе от колибата си и да погледне Страничните планини, които са точно зад лагера и, за да разбере колко близко са били тези Слънчеви хора. А Лошата вода тече точно покрай един от планинските проходи. Тя казва, че Племето на вълка е неспокойно, че нещо се е случило на север и…

— Ами! — Ларкспър засмука беззъбите си венци. — Северът си е север. Слънчевите хора няма да дойдат тук. Това е само още някоя измислица, за да се поразмърдат хората. Костен пръстен би трябвало да знае това. Нека дойдат Слънчевите хора. Щом забележим съгледвачите им от тази страна на Страничните планини, ще изпратим теб и останалите воини да ги прогоните назад с подвити опашки. Че какво са за нас неколцина ловци на диви бизони? Не представляват никаква заплаха.

Котешка опашка наклони глава, потънал в мисли, сякаш не бе особено убеден в това.

Ларкспър насочи вниманието си към по-важните неща: „Да. Черната ръка и Горчив храст. Това е решението на въпроса. Горчив храст не е глупава.“

Храбър мъж вървеше накуцвайки по тясната пътека, която се виеше между дърветата. Беше се научил да понася болката. Но днес изгарящата болка, която пронизваше коляното му, се прибавяше към пулсиращото, несекващо главоболие. Ставата му бе заздравяла — костта се бе съединила и зараснала. Можеше да поема тежестта на тялото му, макар че никога вече нямаше да може да сгъне коляното си. Той страдаше мълчаливо и понасяше болката.

Движеха се между дървета с черни стволове, следвайки пътеката, която бяха открили съгледвачите му. Тревистите планини бяха същински рай. Плетеницата от сенчести пътеки, прорязващи горите, постепенно отстъпваше място на уединени ливади, където пасяха лосове и бизони. Главозамайващите височини позволяваха на човек да види обширните вълнисти равнини, простиращи се на изток, и нищо не спираше погледа чак до безбрежния хоризонт. Това място с пълно право можеше да бъде наречено върхът на света.

Зад него вървеше главната колона на Строшените камъни. Младите жени бяха оставили децата си на грижите на старите и се бяха пръснали наоколо да поставят капани и да ловят дребен дивеч — или пък да вдигат тревога, за да предупредят останалите, ако някой от Племето на вълка успееше да се промъкне между съгледвачите. А и никой от воините не мързелуваше, знаейки, че нито един неприятел не бива да премине между техните редици, иначе семействата им щяха да бъдат нападнати.

Летящият ястреб бе открил лагера на Вълчето племе, беше се промъкнал до него и го бе заварил пълен с хора. Той бе съобщил, че по дърветата около лагера висят късове бизонско и лосово месо. От думите му ставаше ясно, че лагерът, който бяха открили, не бе обикновен, а се подготвяше за някаква церемония.