У. Гиър - Вълчият талисман

Бяла пепел се протегна и се прозя.

— Може би Силата го е направила. Може би тя може да превръща дървото в камък.

Лош стомах се почеса по ухото; видението на горящия сняг не му даваше покой. Той изтри почернелия край на каменното дърво, който се бе опитал да запали. Не беше успял, дори и когато го сложи в средата на пламтящите въглени.

— Дърво, което е от камък… и не гори? Дори не дими в пламъците? Чудно, мислиш ли, че слънцето използва нещо такова, за да гори? Дърво, направено от камък? Може би Силата пали слънцето. Може би точно затова не можем да подушим дим, когато слънцето изгрее. Сигурно използва за гориво това дърво.

Тя повдигна скептично вежда и впери поглед в него:

— Не бъди глупав. Ако слънцето грееше с такова каменно дърво, щеше да бъде толкова тежко, че щеше да падне от небето. Я виж как тежи. Като камък. А освен това слънцето едва ли гори с дърва.

— Откъде знаеш?

Тя подпря брадичката си с длани.

— Вземи някоя съчка. Не ме гледай тъй глупаво. Хайде направи го.

Лош стомах остави каменното дърво и взе една от клонките, които тя бе отчупила от една изсъхнала хвойна.

— Хвърли я във въздуха.

Той сви рамене и я хвърли. Непослушко скочи и хукна да я гони. Клонката изтрака на земята някъде зад тях.

— Е, и какво? — Лош стомах вдигна здравата си ръка. — Хвърлих я във въздуха.

— И тя падна долу. — Тя се усмихна мило и забарабани с пръсти по брадичката си. Огнените отблясъци играеха по самодоволното и лице. — Значи ако слънцето гореше дърва, то също щеше да падне от небето.

Лош стомах измърмори нещо под носа си. Непослушко се появи от мрака и пусна клонката в краката му.

— Винаги съм казвал, че слънцето не гори дърва. Иначе щяхме да виждаме дим около него — дори и да не можем да го подушим.

Бяла пепел взе каменното дърво и прецени тежестта му.

— Има много такива дърва в хълмовете южно от Опасната река. Доста им се чудех, когато бях малка. Хората само ги поглеждаха и ги оставяха да си лежат там. Никога не се питаха какво ли представляват. Никой не се питаше, така че и аз правех същото.

— На север има ли каменни дървета?

— Поне аз не съм виждала. — Тя въртеше парчето дърво на светлината от пламъците. — А ако някой беше намерил такова нещо, щеше да каже. Чудя се дали и листата му са каменни?

Лош стомах сбърчи замислено вежди:

— Листата би трябвало да са зелени. — Той наклони глава. — Или не? Листата си променят цвета, когато капят от дърветата. Но какво става с каменните листа? Къде отиват? Би трябвало да видим на земята малки люспици от тях.

— Да не би да е шист?

— Едва ли. Шистът е тънък и плосък, но е черен или сив на цвят. И не прилича на листа. По него няма от онези тънки жилки… а и формата му е различна.

Огънят запука и запращя, изхвърляйки нагоре рояк искрици, които една по една угаснаха. В тъмния горист пояс над лагера им един качулат бухал нададе жаловито „ху ху хууу“ .

Бяла пепел положи ръка върху ръката на Лош стомах и го погледна сериозно.

— За мен светът никога вече няма да е същият, Лош стомах. Ти успя отново да ме пробудиш за живот. Може би Пеещите камъни и Съновидението са прави. Може би наистина съм умряла в онази река. — Тя стисна ръката му по-здраво. — Откакто ми спаси живота, всичко върви към по-добро.

Той се усмихна и сложи другата си ръка върху нейната.

— Радвам се. Никога преди не съм успявал да направя някого щастлив. Надявам се само, че ще продължава да е така. Вече се намираме в земите на Вълчето племе.

Тя хвърли поглед към заобикалящия ги мрак.

— Досега сме намерили само места, където са лагерували преди време.

— Всичко се раззеленява. Времето се затопля и снегът по северните склонове се топи. Може да са тръгнали да събират корени. Игликата разцъфтява. Започва да расте сладкото коренче, а връхчетата му стават за ядене, преди да са разцъфтели. На хората им е омръзнало да ядат зимните запаси и промяната ще им дойде добре.

— Сигурно. — Тя се прозя и въздъхна. — Поне Съновиденията не са ни спохождали скоро.

Той вдигна поглед към тъмното небе.

— Не знам дали е добро или лошо. Аз май… е, мислех, че Съновиденията ще ни покажат накъде да вървим. Териториите им са доста обширни. Накъде трябва да тръгнем, за да открием Вълчия талисман?

Тя отново стисна ръцете му по-здраво.

— Може би Съновиденията не се появяват, защото вървим в правилна пососка?

— Да се надяваме, че е така — съгласи се охотно Лош стомах. Той освободи пръстите си от нейните и постави каменното дърво във вързопа си. — Може би утре ще намерим онова, което търсим.