У. Гиър - Вълчият талисман

Ларкспър беше седнала на сянка пред колибата си. Слънцето сипеше жар върху гранитните възвишения, издигащи се зад лагера на Облите скали, които го предпазваха от природните влияния. Топлината, излъчваща се от нагорещения гранит, успокояваше болките в старите и кости и стави. Сянката идваше от една квадратна постройка, направена от клони на хвойна, чийто покрив бе изплетен от върбови клонки и гигантска дива ръж.

Зелената планина закриваше южния хоризонт, очертавайки се като прегърбено чудовище на фона на необятното синьо небе, което бе кристално чисто през последните дни на отиващата си пролет. Ливадите по височините, заобиколени от гористи пространства, блестяха от свежа зеленина. Подхранвана от зимното снеготопене, тази година тревата бе израсла нагъсто. Дори и короните на дърветата изглеждаха по-наситенозелени от обикновено. Те контрастираха със синьо-зеления пелин, покрил равните площадки в подножието на планината, но дори и там тревата бе вдъхнала живот на пейзажа.

Жалко, че вече не може да ходи като едно време. Ларкспър примлясна с устни, плъзвайки поглед по пътеките, които водеха към върха на планината. Като малко момиче тя много обичаше да изкачва тези хълмове с пръчка за копане в едната ръка, с която изравяше корени, и с торбичка в другата — в нея събираше грах, гърличета и див лук.

Тя огледа лагера, станал тъй необичайно тих, след като дъщерите и — Хубава жена, Борова шишарка и Семенце от флокс — бяха заминали с мъжете да събират иглика, сладко коренче и първите крехки листа на лапада. Лагерът бе застинал под жарките слънчеви лъчи. Бръмченето на мухите се чуваше на фона на птичите песни, с които огласяха околността розовите сипки, скорците и белоглавите врабчета, подскачащи из пелиновите храсти. Червенокрили косове и свраки пърхаха из гъстите корони на върбите, растящи покрай Студената вода; една чучулига извиваше прехласнато трели в ливадата зад лагера.

Младите кучета бяха заминали с хората, за да носят вързопите, но старите спяха под сенките, изсумтявайки от време на време в съня си. Както е присъщо за кучетата, те се събуждаха за момент, поглеждаха я с тъжни очи и се обръщаха на другата страна.

Сборището наближаваше. Тази година долината на лагера Трите устия щеше да приюти клановете. Възрастната жена си каза: „По-добре там, отколкото при пясъчните наноси, както миналата година. Ходенето до там едва не ме довърши.“

А следващата година? Ако лагерът на Кокошката поискаше Сборището да се състои край реката на Дивата кокошка, дали щеше да успее да иде до там?

Тя изгледа сърдито подутите си глезени.

— Стара си вече, Ларкспър. Прекалено стара.

Примижа срещу ивиците слънчева светлина, процеждаща се през дупките на постройката, която и пазеше сянка. Скоро щеше да дойде време да напуснат землянките. Клановете на нейното племе постъпваха така през лятото — обикаляха из териториите си, издигайки временни лагери там, където полята с корени изглеждаха най-плодородни, или където колониите на райграса и гигантската дива ръж имаха най-едри семена. Местните Духове бяха щедри, стига само клановете да се отнасяха с уважение към тях и полята им с корени и растения. А и кой би могъл да обвини някой Дух, ако той се разгневи, че хората са изяли всички растения? Духовете обичаха местата, които обитаваха — както и нещата, които растяха там — точно както хората обичаха лагерите си.

Но преместването имаше и други цели. Щом дойдеше пролетта, клановете бяха готови за живот на открито. След толкова много завъртвания на зимната луна човек започваше да се чувства подтиснат в пръстените землянки. Колкото и да бяха топли и удобни през зимата, през горещите сезони душата имаше нужда от откритите пространства.

— Но от постоянното местене ще се почувстваш уморена и изтощена — измърмори тя на себе си. — Много взе да остаряваш вече.

Едно от кучетата наостри уши и се надигна, вперило поглед в западна посока. Тогава и старата черна кучка, която спеше до стената на колибата, се изправи и излая.

Ларкспър с мъка се изправи на крака и излезе от сянката, за да види по-добре. Наложи и се да засенчи очи с ръка. Една самотна фигура се приближаваше към лагера в лек тръс.

— Котешка опашка — каза си Ларкспър, примигвайки от светлината.

Тя въздъхна, върна се под сянката, седна и зачака. Питайки се защо ли се връща. Да не би вече да са изкопали дела си от сладко коренче?

Тя зарея поглед към Зелената планина. Когато горещите и сухи ветрове задухаха из долината на Студената вода и въздухът над пелиновите храсти започнеше да трепти от жегата, на нея и се искаше да е там горе. Може би годината щеше да е подходяща за лагеруване край Мъхестото поточе. В мочурливата почва край него растяха папури. Годината бе влажна и комарите щяха да се появят на рояци. По високите места поне щяха да се спасят от част от тази напаст. Освен това там растеше и горичка от подалпийски ели. Мъзгата им можеше да се смеси с джоджен и планински риган, а сместа да се хвърли в огъня, за да прогони насекомите. Полученият черен дим можеше да се използва за обработка на дрехите и за пречистване на въздуха.