У. Гиър - Вълчият талисман

Той се огледа, разтваряйки ръце, приканвайки слушателите си за внимание.

— Ако тръгнем на юг, ще трябва да живеем по-различно от сега. Разказвали са ми, че там дивечът не се движи на големи стада. Чувал съм, че повечето от хората в онези местности се хранят с неща, приготвени от растения. Това ни е известно; купували сме такива храни от Търговците. Лично на мен не ми харесва идеята да променяме начина си на живот. Но също така си спомням времето, когато можех да погледна и да видя десетки и десетки палатки на клана Бяла глина — да видя толкова много лица, че не познавах всички. Ако поведем битка срещу Кухите флейти и ги разбием, а след това се сражаваме срещу обединените кланове на Снежната птица и Осата и ги отблъснем обратно на север, колко ли лица ще липсват след това от този кръг? Огледайте се. Когато напуснах клана Бяла глина, от него бяха останали само пет пъти по десет човека. Бяха…

— Няма ги вече! — долетя един глас от края на лагера.

Бягащ като вятъра изпъна врат и се загледа натам. Един мъж вървеше между палатките, следван от впряг душещи кучета. Бягащ като вятъра познаваше тази походка, разпозна мускулестите рамена, полюшващи се при всяка крачка.

— Пелинов дух? — прошепна невярващо той.

Хората направиха път на новодошлия и той влезе в кръга. От всички страни светкавично се разнесе мърморене.

Държейки копия и атлатъл в едната си ръка, Пелинов дух се приближи до Бягащ като вятъра. Спря пред него; очите му бяха навлажнени, устните му трепереха. Разтвори ръце и младият мъж го прегърна, притискайки го силно към гърдите си.

— Какво правиш тук? — запита чичо си Бягащ като вятъра, отдръпвайки се малко, за да го разгледа по-добре. Дрехите на Пелинов дух представляваха окъсана и парцалива маса от износена кожа. Беше отслабнал и сега представляваше само изпито и одрипавяло подобие на някогашния силен мъж. Но дълбоко в кафявите му очи, в които се четеше, че е готов да понесе всичко, блестеше непреклонна гордост.

По лицето на Пелинов дух се изписа болезнено изражение.

— Нямаше къде другаде да отида — прошепна той, примигвайки бързо, за да сдържи сълзите си. — Кланът Бяла глина… вече го няма.

— Няма го? Как така го няма?

— Не съществува — отвърна той безизразно. — Всички са избити. Направи го Племето на вълка. — Той направи с ръка знака за „не съществува“.

Недоверчиви и удивени шушукания се понесоха сред редиците на Черните острия. Всички се раздвижиха и напрегнаха слуха си, за да чуват по-добре.

Черна луна пристъпи напред и втренчи изпитателен поглед в Пелинов дух.

— Идваш с оръжия.

Той кимна:

— Радвам се да те видя отново, Черна луна. След като вашите хора ни нападнаха при реката на Дебелия бобър, не мислех, че ще доживея деня, в който ще произнеса тези думи. Така е, идвам с оръжия. Не знаех дали племенникът ми е още жив. — Атлатълът и копията му изтрополиха на земята. Пелинов дух преглътна с усилие и вдигна поглед към вожда на Черните острия. — Ако бях разбрал, че е убит в изпитателния двубой, щях да дойда, за да се бия. Не за да отправям ново предизвикателтво… а за да умра като последния от клана Бяла глина.

Черна луна пое дълбоко дъх и огледа кръга от хора.

— Чух те да казваш, че всички от клана са избити…

— Бяла пепел! — извика Бягащ като вятъра, сграбчвайки Пелинов дух за раменете. Сърцето му заби лудо в гърдите и той усети някаква странна слабост в коленете.

Чичо му наведе глава:

— Не зная. Тя успя да избяга, когато Племето на вълка нападна лагера. Знам, че не са я пленили, но затова пък отведоха някои от останалите — например младите жени, които все още могат да раждат деца.

— Но къде…

— Не зная. — Пелинов дух вдигна ръка и потри лицето си. — Прехвърлих Страничните планини, отидох до лагера Трите устия и го наблюдавах известно време. Мислех си, че може…ами, че след като хората от клана Бяла глина са избити, тя може да се е върнала при Земните хора. Нотам я нямаше.

Бягащ като вятъра усети в стомаха си огромна празнота — сякаш го бяха изкормили. Светът около него притъмня — листата на дърветата, небето и скалистите плата сякаш изгубиха цветовете си.

— Кога се случи това? — изхриптя той.

— На сутринта, след като ти тъгна към лагера на Черните острия. — Пелинов дух вдигна поглед към брулените от вятъра клони над главите им. — Онази нощ аз бях там горе — скрит сред скалите. Исках да остана за малко сам, да си мисля за Ярка луна и да си поплача скришом. Видях те как изкачваш хребета, чух те да говориш с Бяла пепел. Видях как потегляш…ни след това се оттеглих да размисля. Разхождах се, докато започна да се зазорява, и тръгнах обратно към лагера. Чух писъците. Но вече беше прекалено късно да направя нещо. Вместо това се скрих сред скалите и видях как воините от Племето на вълка изгарят и последните ни палатки. След като те си отидоха, огледах мъртъвците, но не я намерих сред тях. Тогава направих кръг и последвах воините от Вълчето племе. Но Бяла пепел не бе и сред пленниците, които те бяха взели. Върнах се назад и огледах скришом лагера, преди да се промъкна до него и още веднъж да потърся тялото на Бяла пепел. Видях Храбър мъж, който вървеше между труповете.