У. Гиър - Вълчият талисман

Бяха се разположили на лагер под едно ниско хълмче на върха на хребет. От другата страна на храстите, засланящи лагера, варовиковата скала изведнаж ставаше отвесна, а под нея се простираше тясна тревиста долина. От двете и страни се издигаше гъста плетеница от черностволни дървета.

Лош стомах обикаляше околността на лагера.

— Непослушко!

— На, хапни малко месо. Той ще се върне. — Тя му подаде един къс. — Завършил си огърлицата. Дай да я видя.

Подаде и огърлицата и взе твърдия къс месо. Безпокойството бе набраздило простодушното му лице и той непрекъснато хвърляше нервни погледи към храстите, сякаш очакваше да види Непослушко.

Тя го потупа по рамото, преди да разгледа огърлицата.

— Изглеждаш ужасно. Сигурен ли си, че се тревожиш само за Непослушко?

Той не можа да скрие объркването в очите си.

— Снощи пак ме споходи едно от онези видения. Нали се сещаш — беше част от Духовно съновидение. Чух Вълчият Талисман да ме подканва да побързам. Скоро ще се случи нещо. Нещо ужасно.

— Прекрасно, няма що — измърмори тя на себе си, въртейки несъзнателно огърлицата между пръстите, като едва ли забелязваше изкусната изработка. Каменните зъби, които Лош стомах усърдно бе пробил и навързал на кожения ремък, бяха странно студени на допир.

Вече не можеше да го погледне в очите. Ден след ден нарочно си влачеше краката, забавяйки пътуването им през територията на омразното Племе на вълка, караше Лош стомах да вървят по малко използвани пътеки, правеше така, че да се загубят — изобщо каквото и да е, за да забави напредъка им. През цялото време сърцето и се свиваше от страх. И все още бе така. Избиването на клана Бяла глина и изнасилването и от Трите бика сякаш падаха като завеса пред здравия и разум.

— Снощното видение бе за бъдещето. За това какво може да стане, ако не спасим Вълчия талисман.

— Продължавай. — Тя се насили да му хвърли бегъл поглед.

Лош стомах се намръщи:

— Е, трудно е за обяснение. Видях хора, които копаеха камъни и ги пренасяха на големи разстояния до една огромна стая — не можеш да си представиш колко огромна беше. Можеше да хвърляш копия в нея. В стените бяха издълбани грамадни огнища. Беше горещо, ужасно горещо. И хората хвърляха камъните в бушуващите пламъци на огнищата. — Той наклони объркан глава.

— И какво стана?

Лош стомах размаха парчето месо из въздуха:

— Няма да повярваш, но камъните се топяха и изтичаха оттам под формата на жълта течност. Хората я охлаждаха, удряха я с чукове и правеха различни неща от нея. Някои от тях бяха бляскаво жълти и бяха предназначени за Могъщи вождове, които стояха по върховете на планини. Те бяха, разбираш ли? Вождовете. Те караха онези нещастни хора да работят в онова горещо, пълно с огньове място.

Тя се размърда.

— И какво означава това видение?

Той и отправи поглед, изпълнен със сериозност:

— Точно на това трябва да попречим, не разбираш ли? Трябва да видим в Съня нов начин на живот за Слънчевите хора — или те никога няма да познаят Върховното цяло. А ако това не стане, те ще променят света. Вече няма да Сънуват и да живеят според повелите му. Ще се отделят от него и Сънят ще потъне в забвение.

Бяла пепел кимна; постепенно започваше да разбира. Прошепна тихо на себе си:

— Аз ли съм мостът? Пътят, който свързва народите? — Тя сведе поглед към ръцете си; те бяха стиснали здраво огърлицата на Лош стомах. При други обстоятелства тя би започнала да се любува на усърдието и таланта, вложени в изработката, но тази сутрин в гърдите и бе заседнала ледена буца. Мълчаливо вдигна огърлицата и я окачи на врата му. За един кратък миг очите им се срещнаха; после Бяла пепел отвърна поглед.

Лош стомах отиде до края на полянката и изрева:

— Непослушко!

— Хей — сгълча го тя, — да не искаш всички воини на Вълчето племе из тези планини да се спуснат насам?

Младият мъж почервеня и си пое дълбоко дъх.

— Не. Но Непослушко се е загубил. Сигурен съм.

Тя вдигна поглед към небето и поклати глава:

— Ще се върне. Кучетата са си такива. Сигурно е хукнал да гони някой заек. Кучетата имат остро обоняние; могат да се върнат по миризмата на стъпките си.

Лош стомах изстена:

— Е, така или иначе, не можем да тръгнем наникъде, докато не се върне.

Тя се приближи до него, дъвчейки сушеното месо, сложи ръка на рамото му и го прегърна.

— Знам. Лагерът ни е хубав. Имаме вода в онова малко поточе. На запад се открива изглед чак до Червените скалисти планини. Мисля, че можем да почакаме Непослушко да се върне. — Поколеба се. — А и тук е по-малка опасността някой да ни види.