У. Гиър - Вълчият талисман

Силата на свещения Талисман угасна и Храбър мъж примигна, зашеметен от мощта на собствената си Сила. А може би вързопът го бе освободил само привидно? Той го стисна по-здраво, сякаш искаше да го удуши.

— Нищо не можеш да ми направиш. Никой не е по-могъщ от Храбър мъж. Тази нощ ще разбереш истинските измерения на Силата ми!

Той отвори очи и видя, че е заобиколен от уплашени хора. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Колко дълго бе продължила борбата? Бяла врана бе коленичила пред него, мачкайки роклята си от кожа на антилопа в силните си ръце.

Храбър мъж се претърколи на една страна и тръсна глава, за да проясни зрението си. По страните му се стичаше пот.

— Добре ли си? — Гласът и бе треперлив. — Какво стана? Опитах се да ти помогна, но… — Тя затвори очи и потепери.

— Надвих тяхната Сила — отвърна дрезгаво той.

Гласовете в съзнанието му зашепнаха и се закикотиха тържествуващо: „Убий го! Изгори го!“

Храбър мъж примижа и вдигна вързопа-сърце към Слънцето.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво ти нося? Аз, Храбър мъж, представлявам Силата на Слънцето! Гръмовна птицо, принасям ти в дар това сърце!

Бяла врана се огледа наоколо, обхождайки с поглед лагера:

— Ще го дадеш на Гръмовната птица?

— Тази нощ — обеща той, стисвайки вързопа толкова силно, че пръстите му се впиха в него. — По време на Танца. Ще го изпратя на Гръмовната птица сред пепелищата, останали от Вълчето племе!

Страхът на Лява ръка пулсираше в ритъм с всеки изплашен удар на сърцето му. Той сдържа дъха си и се заслуша напрегнато. Чу ги да идват, чу тихите стъпки на приближаващите се воини. Обезумял от уплаха, останал без път за отстъпление, той се шмугна в една горичка от млади ели и се зарови в гъстия килим от опадали иглички. Скрит зад преплетените зелени клони, той чакаше, а пулсиращата кръв във вените му отмерваше всяка оставаща му секунда живот. Няколко от игличките, в които се бе заровил, се навряха в ухото му и започнаха да го гъделичкат.

Лява ръка отчаяно се опита да се слее с гниещия горски килим около него. Ако сега го откриеха, нямаше дори да може да се защити. Беше изстрелял и последното си копие, доставяйки си малкото удоволствие да види как то се забива в хълбока на един от вражеските воини. Надяваше се, че е проникнало достатъчно дълбоко, за да прободе вътрешностите му.

Тогава поне един неприятел щеше да умре в ужасни мъки, докато вътрешностите му се инфектират. Ех, ако можеше да избие всички по този начин — да им го върне тъпкано за това, което им сториха днес.

Един от воините заговори на задавения гърлен език на Слънчевите хора. Лява ръка чуваше как дрехите им се жулят по дебелите клони на елите. Страхът отново завладя тялото му и той започна да се моли: „Не им позволявай да ме открият, Свещен вълк. Не позволявай това да се случи.“

Друг се изсмя тихо, плясвайки с мазолеста длан по копията си. Те изтракаха многозначително. От мястото си в гъстата постелка от иглички Лява ръка можеше да се протегне и да докосне обутия в мокасина крак на един от воините.

В далечината изплашен писък процепи притихналата гора.

Сред воините веднага се възцари злокобно мълчание; после, шепнейки си предпазливо един на друг, те се отдалечиха и постепенно шумът от смъртоносните им стъпки заглъхна.

Лява ръка изпусна облекчено дъха си, който бе сдържал досега.

Трябваше да остане на това място. Да не мърда. Да изчака да се стъмни. Може и да знаят как да дебнат из гората, но не познават всички пътеки.

Той раздвижи пресъхналия си език, за да прогони лошия вкус в устата си и се опита да преглътне. Как можа да се случи? Племето се бе събрало за Благословията. Днес щяха да започнат Танците и племето щеше да благодари на Свещения вълк за това, че им е помогнал да преживеят ужасната зима.

Той тъкмо бе станал от постелята си, за да отиде в помещението за изпотяване, когато страховитият вик разкъса тишината на утрото. Воините сякаш започнаха да извират от земята, втурвайки се между палатките, хвърляйки копия, размахвайки ужасните си бойни тояги.

Лява ръка се шмугна обратно в палатката, търсейки трескаво оръжия. Ясна утрин — неговата любима — подскочи от завивките, стресната в съня си. В същия миг събориха палатката върху главите им.

Воинът от племето на Слънчевите хора бе ужасно изненадан, когато Лява ръка се изправи и заби копието си в гърдите му.

— Бягай! — извика на Ясна утрин, а след това се хвърли в битката. Само с един бърз поглед разбра, че вече са загубили. Втурна се след жената, бягайки към гората като хвърляше копия, за да забави преследващите го воини.