У. Гиър - Вълчият талисман

— Току що пристигна вестоносец от Летящия ястреб — съобщи му тя. — Всички оцелели от Племето на вълка са побегнали на юг.

— Намерили ли са Бяла пепел?

— Никой още не е изпратил такава вест.

Храбър мъж изсумтя и хвърли раздразнен поглед към вързопа, който се бе отърколил върху кожите.

— Някой от Племето на вълка опитал ли се е да даде отпор на нашите воини?

— Летящият ястреб казва, че един-двама събрали кураж и се опитали да устроят засада на бойците ни, но повечето от неприятелите са твърде уплашени, за да направят нещо по-сериозно.

Храбър мъж се усмихна вътрешно.

— Някои може и да опитат. — Вдигна Свещения Талисман — по кожата му избиха тръпки — и го повъртя в угасващата вечерна светлина. — Утре ще освободя една от жените им, за да съобщи на онези, които ще искат да се бият с нас, че сърцето им е било изгорено.

Бяла врана потрепери, сякаш и бе станало студено, и бързо разтри раменете си с ръце.

— Не ми харесва това нещо. Чувствам го сякаш е живо. Как можеш да го държиш така?

Той вдигна вързопа-сърце пред очите си и започна да го изучава замислено.

— Мога, защото моята Сила е по-голяма от неговата. То се опита да ми се съпротивлява — и загуби битката. — Посочи с пръст вързопа. — Разбираш ли, Слънцето е по-могъщо от сърцето. Всичко произлиза от Слънцето. Дори и Богът-мечка и Гръмовната птица. Преди да се появи каквото и да било, е съществувало само Слънцето — единственият Създател, даряващ живот. Слънчевите хора са бъдещето на света… а аз съм бъдещето на Слънчевите хора.

Бяла врана го погледна сериозно.

— Не бих желала да съм твой неприятел.

Храбър мъж се засмя; започваше да я харесва.

— Нито пък аз бих искал да съм твой неприятел. — Наклони глава. — Я ми кажи, как уби Слънчевите пера?

Тя притисна колене до гърдите си и преплете пръстите на ръцете си, загледана към притъмняващите дървета.

— Откъде знаеш, че аз съм го направила?

— Питаш най-Могъщия мъж сред Строшените камъни? Питаш Съногадателя, който е видял всичко това в Съня си? — Посочи към лагера. Тук-там по някой огън озаряваше меката виолетова вечер.

Жената помисли за момент и каза:

— С възрастта силите на мъжа отслабват… а той беше старец . Разбрах, че ще ти създава неприятности. Виждах го в очите му. Не можеше да позволи на някакъв голобрад юноша от клана Бяла глина да заеме неговото място. Когато си отиде в палатката, аз влязох при него и му казах, че трябва да му съобщя нещо. Той ме покани да седна. Както се беше навел, посегнах в мрака и нахлузих кожена торба на главата му. После легнах върху него и натиснах главата му в меките кожи. Опита се да се съпротивлява, но беше твърде стар, твърде слаб. Изчаках доста време, след като вече бе престанал да шава. — Сви рамене. — Доста здрава торба му бях нахлузила на главата. Реших, че щом не пропуска вода, няма да може и да диша през нея.

— Мразеше ли го?

Тя изпръхтя насмешливо:

— Не само него.

Храбър мъж протегна ръка:

— Помогни ми да се изправя. Вече се събраха доста воини. Време е да започнем Танците.

Тя се изправи и му помогна да стане. Той смръщи лице от болка, когато тежестта му се пренесе върху болното му коляно. Сложи отново вързопа на триножника.

— Смятам, че вече имаме достатъчно дърва.

Тя му помогна да запази равновесие и каза:

— С тази купчина, кояти си ги накарал да съберат, бихме могли да изгорим цялата планина.

Той вдигна поглед към нощното небе.

— Точно такава трябва да е, за да могат да видят огъня в Лагера на мъртвите.

Храбър мъж изкуцука до най-близкия огън. Двамата воини, седнали край него, му се ухилиха, ядейки нещо, което бяха намерили в една от плячкосаните торби. Бяла врана му подаде горяща главня и той се приближи до грамадната купчина дърва, която кланът бе събрал. Храбър мъж подпали сухите дърва в основата и. Пламъците запращяха и се издигнаха към небето.

Хората започнаха да прииждат от всички страни, гледаха с широко отворени очи, разговаряха и сочеха все по-силно разгарящия се огън. Храбър мъж вдигна глава нагоре, за да види как първите искри политат към черното небе. Тази нощ щеше да остане в преданията на всички племена.

— Ти, Жълт камък, доведи жените от Племето на вълка. Сложи ги най-отпред, така че да виждат всичко. Искам да бъдат в центъра на Танците. — Но Бяла пепел не е сред тях.

„Скоро — обещаваха гласовете. — Ще я получиш още тази нощ. Скоро — ако Силата ти е достатъчно могъща — тя ще бъде твоя.“