У. Гиър - Вълчият талисман

Думите му звучаха провлачено, като на беззъб старец. Бяла пепел събра кураж.

— Върховното Цяло и Сънят на Първия човек не са за теб. Не знаеш какво ще създадеш със своята Сила.

— Върховното Цяло? — Той повдигна въпросително вежда. — Така ли го наричаш?

Тя извърна глава настрани.

Храбър мъж направи знак на двамата воини:

— Можете да си вървите. Заслужихте признателността на Храбър мъж. Ако имам нужда от вас, ще ви повикам. — Петте копия и Бизонски скок се ухилиха и се отдалечиха към огъня. В начина, по който вървяха, се усещаше нова гордост.

Той се обърна към Бяла врана:

— Не мога да поема риска да я развържа. Разпори ризата и с ножа си.

Бяла врана коленичи до Бяла пепел.

— Той притежава Силата и знае как да я използва, когато е с жена.

Пленницата затвори очи, докато Бяла врана разрязваше предницата на красивата риза, която и бе подарил Пеещите камъни. Кожената дреха се свлече и тя усети хладния нощен ветрец върху кожата си. Пръстите на Бяла врана започнаха да развързват кожените и гащи. С изненадваща сила жената ги изхлузи от бедрата и.

Бяла пепел не можеше да овладее треперенето на тялото си. Гадеше и се.

— Е, Бяла пепел? — запита я Храбър мъж. — Ще ме приемеш ли без съпротива? Или ще трябва да извикам Петте копия и Бизонски скок да те държат? Ще се подчиниш ли на Силата ми… ще я приемеш ли? Или ще се наложи Лагерът на мъртвите и всичките ми воини да те гледат?

Тя преглътна нарастващата паника и изсъска:

— Само свършвай по-бързо!

Храбър мъж сложи ръце на раменете на Бяла врана.

— Върви. Започни Танците и Песните. Дай начало на зова към Силата. Кажи им да Пеят от все сърце, за да призоват Гръмовната птица да гледа.

Бяла врана кимна и тръгна към огъня.

— Не го прави, Храбър мъж. Спомни си какви бяхме, спомни си как нашите предшественици…

— Аз съм бъдещето. — Той изхлузи ризата си. Светлината на огъня заигра по мускулестите му гърди. След това развърза връзките, които придържаха обшитите му с ресни панталони, и изпъшка отново, когато ги изхлузваше от болния си крак. Капачката на коляното му бе подута като боров чеп.

Около огъня се надигнаха диви крясъци — хората започваха да Танцуват и да Възпяват молитвите си към нощното небе.

Той се обърна към огъня и вдигна ръце:

— Чуй ме, Гръмовна птицо! Аз последвах пътя на Силата! Аз видях в Съня си унищожението на Вълчето племе! Тази нощ Силата на двама ще бъде съединена под твоя взор. На това място ще бъде създаден нов Съногадател — заченат от моето семе и отхранен в утробата на Бяла пепел.

Дъхът му секна, докато лягаше до нея.

— Съедини се с мен, Бяла пепел. Ти познаваш повелите на Силата. Знаеш, какво трябва да стане.

Как би могла да се съпротивлява? Ръцете и бяха вързани отзад. Кожените и гащи, смъкнати до ремъка, който свързваше глезените и, нямаше да и позволят дори да го ритне.

Тя изхлипа, когато той протегна ръце и я докосна, прокарвайки леко пръсти по тялото и. Стомахът и се стегна на възел и се разбунтува, желанието да повърне бе заседнало в гърлото и. Тя извърна глава. — Вълчият Талисман изглеждаше окървавен на светлината от танцуващите пламъци. Докато го наблюдаваше, тя почувства как Силата му прониква през страха и. Не можеше да се откъсне от притегателното му въздействие, въпреки, че пръстите на Храбър мъж опипваха гърдите и.

„Лош стомах, провалих и теб… и Силата. Само да можеше всичко да се повтори. О, Лош стомах…“ — мислеше си тя.

Пръстите на Храбър мъж се плъзнаха по корема и. Тя се помъчи да подтисне гаденето, надигнало се в гърлото и.

Лош стомах тичаше с всички сили. Човек с една ръка не можеше да пази равновесие като човек с две, а и здравата ръка му бе необходима, за да поддържа ремъка на вързопа си. Освен това не можеше да бяга кой знае колко бързо.

— Бяла пепел! — изстена той, прескачайки купчина опадала шума на пътеката. Вързопът на гърба му подскачаше от една страна на друга и малко оставаше да го събори.

След като не откри и следа от Непослушко, той бе поспрял, за да хвърли последен поглед на звездното колело въпреки тревожните си мисли за кучето и воините, тичащи между дърветата в долината. Не можеше да се сдържи да не се наведе още веднъж, за да огледа редиците от камъни. В центъра на огромното колело имаше каменна купчина. Лош стомах не можа да устои на изкушението да я види по-отблизо.

Купчината изглеждаше много стара; непрестанно редуващите се цикли на заскрежаване и снеготопене бяха разстлали камъните на площ от две крачки. Повечето от тях бяха обрастнали с червеникави и оранжеви лишеи и бяха затънали в почвата, почти напълно скрити под оскъдните треви, които растяха тук. Някакъв блясък привлече вниманието му и той се наведе над купчината. Едно каменно късче стърчеше от навятата от вятъра кал. Той го дръпна, но то не помръдна. Лош стомах извади от вързопа си каменно шило, приклекна и започна да дълбае калта. Каменното късче се оказа острие на копие. Той разкопа около него, учуден, че не може да го извади, и разкри някаква кост — гръбначен прешлен, в който острието бе заседнало. С трескава бързина извади костта. Тя бе оплетена от корени, но нямаше съмнение какво представлява. Някакъв човек е бил прободен в стомаха и острието бе заседнало в прешлена.