У. Гиър - Вълчият талисман

Някой ден щеше да срещне Търговец, запътил се на изток, и щеше да изпрати малката статуетка на приятеля си. Самата мисъл за това изпълни сърцето му с копнеж.

Някъде в мрака глутница койоти подеха печалната си песен. Тиха вода стисна статуетката и я прибра във вързопа си; след това посегна към огърлицата от каменни зъби, която му бе отнел Храбър мъж. Издърпа я от врата на мъртвеца и отново си я сложи.

„Частица от душата се влага при изработването на нещо, което ти става много скъпо. — Той докосна нежно зъбите, спомняйки си деня, в който Лява ръка му ги беше подарил. — Никога вече няма да сваля тази огърлица от врата си. Заклевам се във Вълчия Талисман.“

Далеч сред осветените от звездите пясъци койотите хукнаха да бягат, прехвърляйки една след друга дюните; черните им силуети се открояваха на фона на индиговия хоризонт.

Бяла пепел обърна с една пръчка камъните в пращящия огън. Откъм лагера на Черните острия долитаха множество звуци: пискливите гласчета на децата, лаенето на кучетата, виковете на жените, смехът на мъжете.

Тя въздъхна, пренасяйки се в спокойните дни високо в Страничните планини, когато с Тиха вода бяха останали сами. Отправи поглед на север, към далечния заслон на Пеещите камъни. Сигурно вече се бе превърнал в жилище на плъховете. Висящите от тавана припаси щяха постепенно да изгният и вещите на стареца щяха да станат собственост на мишките и насекомите.

Лека болка прониза душата и.

— Бяла пепел? — повика я Трепетликата, приближавайки се предпазливо.

— Да?

— Какво е това? — Трепетликата посочи ниския купол, направен от върбови пръчки и покрит с кожи.

— Това е палатка за изпотяване. Място, където можеш да пречистиш духа си. Ела с мен, ако искаш.

Жената се поколеба и сбърчи замислено чело, но накрая се реши.

— Покажи ми какво трябва да правя.

Бяла пепел и подаде две пръчки и и показа как да ги използва, за да пренася с тях горещите камъни от огъня в палатката. Когато пренесоха достатъчно, тя съблече роклята си, оставяйки я в пелиновите храсти.

— Едва ли ще искаш да го направиш облечена в тази хубава рокля с костени украшения, Трепетлика. Цялата ще прогизне от пот.

Трепетликата изхлузи роклята си и я остави до тази на Бяла пепел.

— Значи потта те пречиства? — запита тя, влизайки след нея в тъмната палатка, взирайки се в топлите камъни, струпани накуп в средата. Отзад бе поставен един триножник, върху който имаше кожен мях, пълен с вода.

— Преди много години Вълчият съногадател ни е научил, че потта пречиства тялото и душата. — Бяла пепел затвори входното покривало и седна в задната част на палатката близо до меха с водата.

— Нищо не виждам — отбеляза Трепетликата.

— Очите ти скоро ще привикнат с тъмнината. Тя ти помага да се съсредоточиш. Няма да се разсейваш от онова, което виждаш. Моля те, седни, поеми дълбоко дъх. — Загреба шепа вода и я хвърли върху камъните. Съскащата пара се издигна и започна да изпълва палатката. Тя вдиша дълбоко, наслаждавайки се на приятната топлина. — Усещам любопитството ти, Трепетлика.

Трепетликата седна на пръстения под и ахна от топлината:

— По цялото ми тяло сякаш са плъзнали иглички.

— Не това те притеснява.

Бяла пепел хвърли още вода върху камъните, усещайки как горещината попива в кожата и и отпуска мускулите и ставите. Душата и се сгря.

— В лагера се носят слухове — започна Трепетликата. — Някои казват, че си вещица. Дори и роднините на Тиха вода! Хората гледаха как правиш тази палатка и се чудеха за какво служи тя. Каза, че тази нощ ще Сънуваш.

Потта се стичаше по тялото на Бяла пепел, капеше от брадичката и и се плъзгаше по гърдите и.

— Трябва да се изпотя, за да Сънувам по-добре. Затова ли дойде? Да узнаеш дали съм вещица?

— Моето племе никога не е виждало Човек с летяща душа, който може да влиза в огъня или да го пронижат с копие, без да му потече кръв. Светите ни хора не могат да убият някого чрез Съня, както ти направи с Храбър мъж.

— Това е, защото Слънчевите хора досега не са имали истински Съногадатели. О, имат много добри Лечители… но не и Съногадатели. Аз не съм вещица. Тази вечер ще обясня същността на Върховното цяло на Черните острия. Ще им разкажа за Спиралата и за Съня на Първия човек.

— И ще промениш начина ни на живот?

Бяла пепел се усмихна в мрака:

— Трепетлика, аз видях как Първият човек се превръща от човешко същество във Вълк и оттам — в Гръмовната птица. Слънчевите хора принадлежат на Небесата. Хората на Първия човек са принадлежали на Земята. Небе и Земя. Преплитащи се противоположности. Отделните части трябва да се слеят в едно цяло — така ще станат по-силни. Ето това е Спиралата. Това искам да дам на хората. Дошла съм не да вземам, а да давам. Аз съм мостът между световете и народите.