У. Гиър - Вълчият талисман

— Казах ти, че Сънят не е свършил, Бяла врана. Виж как действа Силата.

Бяла пепел стъпи в огъня, вдигайки ръце към звездите, докато пламъците я обгръщаха. От гърлата на воините излетяха уплашени викове и те се отдръпнаха назад. Черният вълк вдигна муцуна към небето с присвити уши и зави скръбно.

Застанала сред пращящите пламъци, тя започна да говори:

— Чуй видението на Бяла пепел! Аз сънувам Спиралата. Силата ти дава възможност, Бяла врана. Ти и Строшените камъни можете да останете тук и да се биете с нас. Но преди да отмине този лунен цикъл, името на Строшените камъни ще се нареди до това на клана Бяла глина, защото ще бъдете избити. Другата възможност е да напуснете тези земи! Да пътувате цяла година на юг. Там ще откриете земя, която ще можете да отстоявате. Търсете растението със златистите влакна. Там децата на децата ви ще станат велики, когато една звезда изгрее през деня. Какво избираш?

Бяла врана поклати глава, опитвайки се да овладее разтрепераното си тяло. Обърна се към Летящият ястреб. Той се бе вторачил ужасено в Бяла пепел, обгърната в пламъците.

— Но тя не изгаря! — изкрещя Летящият ястреб и посочи към нея. — Защо не изгаря?

Бяла врана сбра кураж и изтръгна копието от вцепенените му пръсти. Пристъпи по-близо; страхът пулсираше във вените и с всеки удар на сърцето и.

— Съживи съпруга ми! — заповяда тя. — Съживи го! — Вдигна копието и мускулите и се стегнаха, готови да го хвърлят.

Пламъците затанцуваха около гладките крака на Бяла пепел, когато тя излезе от огъня.

— Храбър мъж не ти ли е казал? Ти си само една илюзия, Бяла врана.

Жената изкрещя и замахна, забивайки копиетов гърдите на Бяла пепел с две ръце. Копието мина през нея като през въздух и изтрака на земята.

— Не тече кръв! — извика Летящия ястреб, отдръпвайки се назад. — Няма никаква рана!

— Копието ти е илюзия, Бяла врана. Единствено Върховното цяло е реално. — Сънят танцуваше в очите и. — Какво избираш, Бяла врана?

Черният вълк мина през пламъците, без да опърли козината си; златистите му очи блестяха в нощта. Душата на Бяла врана се сви уплашено под този призрачен поглед.

— Какво избирам? — Сведе очи към тялото на Храбър мъж и преглътна. Допря с ръце корема си, усещайки новия живот, който Храбър мъж бе посял в утробата и. След това бавно се отдръпна и се втренчи с омраза в Бяла пепел.

— Строшените камъни избират да тръгнат на юг. Ще пътуваме в продължение на една година. Ще се заселим в онези земи. И там ще очакваме звездата ти да изгрее през деня.

— Вървете тогава — заповяда Бяла пепел. — Ще изпратим вестоносци напред, за да не ви нападат клановете на Черните острия.

Черният вълк вдигна муцуна и зави в мрака.

Тиха вода подгъна завивките около все още треперещата Бяла пепел. Пустинният ветрец шумолеше в пелиновите храсти наоколо, развявайки ресните по ръкавите на Бягащ като вятъра и Пелинов дух, които бяха коленичили пред излъчващата червено сияние жарава. Трепетликата бе седнала с кръстосани крака малко по-нататък, взирайки се уморено в блещукащите звезди.

Бяла пепел вдигна нагоре възпалените си очи.

— Успях, нали? Сънувах Върховното цяло… и се върнах при теб.

Тиха вода се усмихна:

— Да, успя.

— Направих го заради теб… и заради нашето дете.

Той се наведе и я целуна по челото, държейки я в обятията си, докато дишането и стана дълбоко и равномерно. Тогава внимателно я положи върху топлия пясък и се залюля напред-назад, потривайки с ръка лицето си. Никога не беше се чувствал така уморен.

Вълчият Талисман лежеше върху завивката му и излъчваше оранжево сияние в светлината на огъня. За пръв път в живота си Тиха вода бе обзет от усещане за пълен покой. Вдигна поглед и видя, че Пелинов дух го наблюдава с любопитство.

— Тиха вода? — запита Пелинов дух, въртейки копие между възлестите си пръсти. — Какво ще стане оттук нататък?

— Утре ще се върнем при Черните острия. Бяла пепел трябва да им разкаже за Спиралата и Съня на Първия човек. — Той се загледа към лагера, смръщвайки лице при вида на безжизненото тяло на Храбър мъж. На земята до коляното му нещо блестеше в светлината на огъня. Тиха вода стана и отиде да го разгледа. Вдигна една майсторски излъскана статуетка на Черен вълк и усети как Силата пулсира в нея. Пулсирането стана неимоверно силно и нещо му подсказа, че някога статуетката е била част от Вълчия Талисман. Той откри душата си и се вслуша; дочу съвсем слабо ехото на хилядите гласове на Талисмана, идващо от малкия вълк. Стисна го по-здраво. Статуетката го накара да си спомни за Лява ръка и душата му трепна болезнено. Лява ръка би оценил подобен подарък. „Силата на Търговията? Споделянето на две души? Това е нещо дребно, приятелю, но може да бъде и нещо велико. Някога, в началото на пътуването ни, ти ми направи подарък, но кой знае кога ще свърши всичко?“