У. Гиър - Вълчият талисман

Вълчият съногадател се появи до нея като сребрист орел, носещ се по теченията на светлината.

„Все още не си спечелила — долетя призрачният му глас. — Ти попадна в собствения си капан. Имаш ли достатъчно сили да напуснеш това място, да се върнеш обратно при хората си?“

— Не искам да се връщам — прошепна тя, обгърната от върховно блаженство. Екстазът и покоят я увиваха в златистата топлина и душата и се разгърна, за да изпита по-пълно това усещане. Разширяваше се… нарастваше…

„Тиха вода ще умре, а с него и детето ви… и накрая светът ще повехне. Къде е любовта ти?“

Тя почувства как крехката нишка, свързваща я с Вълчия Талисман, се разтяга и изтънява… Достатъчно бе само да я пусне и да Засънува Върховното цяло завинаги. Можеше да се пусне и да потъне в тишината на гърма, да се носи… да се носи…

„Избранико на народите — зовеше го мириадата гласове на Вълчия Талисман. — Трябва да Сънуваш, Тиха вода. Бяла пепел ще се загуби в необятния океан на Върховното цяло. Повикай я! Намери я… или всичко ще бъде загубено.“

Тялото на Тиха вода се разтърси от неудържими тръпки, сякаш изведнъж в плътта му бе проникнала прекалено много Сила. Бяла пепел се губи? Не! О, каква агония! Скръбта и чувството за загуба изцеждаха душата му.

„Колко силно обичаш Съногадателката? — запитаха приглушените гласове на Вълчия Талисман. — Достатъчно ли, за да рискуваш собствената си душа в името на нейното спасение?“

Думите на Топъл огън отекнаха глухо: „Обичай Съногадателката.“ Тиха вода се поддаде на зова, опитвайки се да открие в душата си онази тънка нишка на любовта, която го свързваше с Бяла пепел. Понесе се по пътя, който Вълчият Талисман проправи за него през сивата мъгла и навлезе в златистото сияние, където огън и сняг се сливаха в невъзможни вихрушки.

Душата му запулсира от страх и отчаяние. Любовта му към Бяла пепел запрати ослепително копие във вълните на златистото сияние около него.

— Бяла пепел?

Отвърна му само оглушителното мълчание.

— Бяла пепел! Къде си? Върни се при мен!

Гласът на Тиха вода проникна във Върховното цяло. Тя се сви мъчително от страха и копнежа, който той породи в душата и.

В искрящото сияние се появи лицето на Вълчия съногадател; очите му бяха тъжни.

„Споделям щастието на Съня ти, Майко на народите, чувствам радостта ти, но трябва да се върнеш. Трябва да се сътвори ново бъдеще, иначе хората ще изгубят правилната посока. И всичко, което обичаш, ще загине. Това ли искаш?“

— Но животът сред илюзии е толкова болезнен.

„Ако не се върнеш, ще стане много по-лошо.“

Пред очите и изплува видение. Тя се носеше над хора, трудещи се в полята. Покрай една мътна река бяха издигнати множество червеникави постройки. Странни, украсени с орнаменти куполи стърчаха в центъра на човешкия мравуняк. Вътре в тях магьосници кадяха тамян върху оцапани с кръв олтари. Тя видя войни, водени в името на отмъстителни богове. Дъждовете изравяха хълмовете, чиито дървета бяха изсечени, и отмиваха почвата в реките. Там, където някога се бяха издигали раззеленени дъбови гори, сега стърчаха само оголени скали. Хората хвърляха и я обработваха, за да я обогатят… но от нея не поникваха растения.

— Какво е това?

„Пред себе си виждаш народ, който е изгубил Върховното цяло. Те живеят много далеч, отвъд огромните морета, за които са ти разправяли Търговците като малка. Те са изковали от Силата на илюзията копие, което ще разцепи света ти, Бяла пепел. Цивилизацията им ще се развива хиляди години, преди хората да преплават моретата и да донесат заблудения си Сън в твоята земя. Те искат да променят Спиралата по същия начин, по който искаше и Храбър мъж. Битката за запазване на равновесието в Спиралата е вечна. Дори и ако тази нощ спечелиш — ако се върнеш назад и сътвориш новото бъдеще — светът все още няма да бъде в безопасност. Хиляди поколения след теб една нова Съногадателка ще трябва да се пребори с тях. Ако оживееш, Бяла пепел, в жилите и ще тече твоята кръв… Ако не, няма да се роди Съногадателка, която да ги спре. Изборът е твой.“

— Бяла пепел! Върни се при мен! — Копнежът в нежната душа на Тиха вода я докосна и нероденото им дете се раздвижи в утробата и. Тя се поколеба, взирайки се в тъжните очи на Вълчия съногадател.

Образите на Пелинов дух, Бягащ като вятъра и Пеещите камъни трептяха сред златистата мъгла. Всеки от тях я зовеше.

Тя различи пъстроцветните ивици на Вълчия Талисман и душата на Тиха вода; те се преплетоха в тънка нишка, която тя можеше да последва. Ридаейки, тя се понесе обратно по нишката. На границата на Върховното цяло спря. „Имам ли достатъчно сили? Мога ли да се върна отново към глада, войните и студа?“