У. Гиър - Вълчият талисман

Той отвори очи и вдигна Талисмана към гаснещото слънце. Започна да напява, думите се понесоха във въздуха, изпълвайки душата му, сякаш бяха подтиквани от някаква друга Сила, а не от неговата.

Усещаше как Бяла пепел търси Върховното цяло. Душата и докосна неговата като топло, гъделичкащо перо.

Тиха вода не чу ахването на Бягащ като вятъра, когато от пелиновите храсти излезе черен вълк и се настани до Бяла пепел; жълтите му очи внимателно оглеждаха хората в лагера един по един. Силата изпълваше нощта.

Тиха вода подскочи, като чу как Бяла пепел нададе тих вик и през трептящия от Сила въздух пропълзя видение на някаква зелена мъхеста маса. Разбра, че и Храбър мъж Сънува.

Вълчият Талисман запулсира в ръката му и Тиха вода почувства пукане като при потриването на лисича козина, за да я накараш да пуска искри. Силата се движеше непрекъснато, променяше се, ту напредваше, туи се отдръпваше.

— Трябва да вървим — прошепна Бяла пепел. Тя бавно се изправи на крака. Тиха вода застана до нея, хващайки я за ръката, за да има тя опора.

— Не можем да тръгнем без Охлюва черупка и Син вятър — каза Трепетликата на Бягащ като вятъра; в гласа и прозвуча паника. Тиха вода се намръщи, чудейки се за миг как така я разбира, без някой да му превежда. След това забеляза златистото сияние във въздуха, сякаш Силата бе хвърлила огромна мрежа върху тях. Вълчият Талисман в ръката му пулсираше като задъхано сърце.

Той хвърли поглед към останалите. Никой освен него не забелязваше сиянието. Бяла пепел пое надолу по склона на дюната, а черният вълк тръгна по петите и, сякаш искаше да я закриля. Непослушко подтичваше след Тиха вода с настръхнала козина.

Те изкачиха следващата дюна, докато небето постепенно потъмняваше в синьо-сиво. Както бе предсказала Бяла пепел, Храбър мъж седеше там до един голям огън. Зад него се бяха скупчили една жена и петима воини.

Тиха вода усети с болезнена яснота страха на Трепетликата и Бягащ като вятъра; душите им стрелкаха пъстроцветни мълнии, които пронизваха златистата мрежа. Бяла пепел и Пелинов дух стояха твърдо на място, сякаш вцепенени от вида на Храбър мъж.

От гърлото на черния вълк излезе полуръмжене, полускимтене и той пое към вражеския лагер. Бяла пепел го следваше по петите. Тиха вода притисна Талисмана до гърдите си и се затича да ги настигне. Един тих гласец пропищя в душата му.

Бяла пепел кръжеше на границата на Върховното цяло, оставяйки меката сива мъгла да се процежда през нея. Храбър мъж наблюдаваше как тя се приближава със странна незаинтересованост.

„Той нарочно ме оставя да отида по-близо. Иска да ме плени, да превземе душата ми с внезапен щурм“ — помисли си младата жена.

Ехото на страха, останал в отдалеченото и тяло, не и позволяваше да се съсредоточи. Усещането за живота, растящ в утробата и, включи вековния рефлекс на майчината бдителност. Душата на детето запърха около нейната, стрелкайки своите нишки във Върховното цяло.

„Търси. Търси Върховното цяло — наредиха безименните гласове на Вълчия Талисман през сивите пластове на мъглата. — Ние сме тук. Използвай ни.“

— Не мога — още не — прошепна тя едва доловимо. Отчаяно се опита да изтръгне от мислите си спомена за Пеещите камъни, за да постигне душевно равновесие. Топлотата на Върховното цяло, плуваща толкова близо отвъд хоризонта на душата и я зовеше.

Изпаднала в транс, тя вървеше през пелиновите храсталаци. Всяка стъпка я приближаваше още повече до края. Обутите и в мокасини ходила усещаха ронливата почва, по която се движеха. Вятърът развяваше пуснатата и коса. Сърцето и биеше лудо — всеки пулс на кръвта във вените и утробата и потвърждаваше колко скъпи за нея неща бе заложила в този двубой.

Спря пред Храбър мъж и се втренчи в присвитите му очи. Огънят Танцуваше зловещо, хвърляйки допълнителна светлина и сенки върху сгъстяващия се мрак.

Той се усмихна, разкривайки липсата на предните си зъби.

— Тази нощ ще станеш моя жена, Бяла пепел!

— Тази нощ ще ти донеса смърт, Храбър мъж. Идвам да унищожа Съня ти.

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Аз ще те обладая. Ще познаеш Силата ми — в цялата и мощ.

Тя колебливо се носеше на границата на Върховното цяло.

— Някога те обичах.

— И пак ще ме обичаш. — Изгледа с омраза Бягащ като вятъра. — за последен път ме предизвикваш, стари приятелю. Видях смъртта ти в Съня си. Утре, когато слънцето стигне най-високата си точка в небето, ще предложа сърцето ти в дар на Силата. Със собствените си ръце ще го изтръгна от гърдите ти и ще сложа началото на новото бъдеще. Ще си платиш за това, че застана на пътя на Силата.