У. Гиър - Вълчият талисман

— Охлюва черупка, Син вятър, тръгвате напред. Разузнайте дали няма да попаднем в някоя клопка.

Двамата воини се отдалечиха в лек тръс.

Погледът на Бягащ като вятъра се премести неловко на другите, които все още стояха до него. Той каза на Бяла пепел:

— Трябва да поговорим… насаме.

Тя кимна и сложи ръка на рамото на Тиха вода. Той я погледна угрижено.

— Ще можете ли двамата с Пелинов дух да стъкмите лагера на онази дюна? Бягащ като вятъра и аз ще дойдем след малко.

Съпругът и я потупа нежно по ръката.

— Не се преуморявай. Чака ни дълга нощ. — Той махна на Пелинов дух да го последва и двамата поеха към трептящата от маранята дюна.

Бяла пепел изчака уморено останалите да се отдалечат на достатъчно разстояние, за да не могат да ги чуят.

— Какво има, Бягащ като вятъра?

Той зарови пръстта с мокасината си, отбягвайки погледа и. По красивото му лице бе изписана тревога.

— Не си готова за това, което те чака. Чувствам го. Изплашена си до смърт.

— Бягащ като вятъра… Знаеш ли какво ще направи с мен Храбър мъж?

— Не.

— Ще се опита да ме сломи с помощта на Силата си. Двамата с Тиха вода трябва да му се противопоставим…

— Тиха вода? Та той не е воин! — Погледът на Бягащ като вятъра проследи групата, която се изкачваше по дюната. — И смяташ, че той може да ти помогне?

— Той е единственият…

— Изглежда така, сякаш би се уплашил при вида на най-обикновено прерийно куче! Храбър мъж просто ще го…

— Тиха вода и преди се е изправял срещу Храбър мъж. Той се промъкна в лагера му и ме спаси. — Тя го изгледа сериозно. — Бягащ като вятъра, ти не знаеш нищо за Тиха вода. Преодолял е по-ужасни неща, отколкото ти би могъл да… Но какво значение има това? — Започна да си играе с обшитите си с ресни ръкави и отправи поглед към върха на дюната, където съпругът и и Пелинов дух свалиха вързопите си и коленичиха да ги развържат. Откъслечни думи от разговора им долитаха едва доловимо. — Тиха вода носи единствената Сила, на която мога да разчитам да ме защити.

— Вълчият му талисман?

— Да?

Младият мъж я хвана грубо за ръката.

— Чуй какво ще ти кажа. Аз съм воин. Познавам слабите места на Храбър мъж — знам ги още от времето, когато бяхме деца. Можем много бързо да приключим с цялата тази история. Само ще трябва за момент да му отвлечеш вниманието. Например внезапно да изпищиш… или да припаднеш. Така ще разбера кога да действам. Ще го пронижа с копието си. Трепетликата може да убие още един воин. През това време Охлюва черупка и Син вятър също ще хвърлят копията си. Ако действаме бързо, няма да могат да реагират. След това всичко е само въпрос на време. Останали без водач, Строшените камъни ще загубят бойния си дух. Разговарях за това с Трепетликата. Една малка група наши воини — може би не повече от пет — могат да ударят лагера им, да отвлекат вниманието им, докато съберем силите си. Може би ще успеем да ги сразим веднъж завинаги.

Говореше толкова уверено, с блестящи очи… но щеше ли да се осъществи планът му? Вероятно. Пелинов дух и бе разказал за подвизите на Бягащ като вятъра. В душата на Бяла пепел се появи искрица надежда. „Той ти предлага начин да избегнеш ужасната битка, която ти предстои.“ — Искрицата стана по-ярка… и изгасна също тъй бързо, както се бе и появила.

По устните и заигра примирена усмивка.

— Няма да стане. Колкото и добре да обмислим и да подготвим капана, той ще го усети. Силата ще му подскаже. Той може да Сънува, Бягащ като вятъра. Не, не клати глава. Зная, че не можеш да го разбереш, но аз го разбирам. Чрез Спиралата — сърцето на целия живот — Храбър мъж и аз можем да проникваме взаимно в душите си. Никой от двама ни не може да скрои клопка, без другият да я усети.

— Но той ще те унищожи — а след това и клана Черни острия!

Тя потърка пламналите си очи.

— Тази битка не може да бъде решена от воини. Тя е въпрос на воля, Сила и Сънуване. — Положи ръце на раменете му и остави Силата да протече през нея, виждайки как тя го обгръща като син ореол.

— Виждаш ли?

През тялото му премина силна тръпка. Той се отдръпна с отворена от изумление уста и очите му се разшириха:

— Благословена Гръмовна птицо, какво си ти?

Тя отпусна ръка и я стисна в юмрук.

— Надеждата на племената, Бягащ като вятъра. — Извърна се и пое към дюната, където Тиха вода и Пелинов дух копаеха огнище в мекия пясък.

Бягащ като вятъра я последва, пробивайки си път през трънливите маслодайни храсти и остро ухаещия пелин, отбелязвайки машинално, че цветовете на бодливия кактус бяха станали яркочервени. Слънцето прежуряше върху главата му, издигнало се високо в осеяното с облачета небе. Той вдиша ароматния въздух.