У. Гиър - Вълчият талисман

Страхът не му даваше мира. Какво бе направила с него Бяла пепел? Той отново потръпна. Само го бе погледнала в очите и бе почувствал да го пронизва някакъв горещ поток, все едно, че го е ударила мълния. След това бе почувствал отчаянието и, бе изпитал Силата на думите и. Тя бе докоснала душата му и му бе разкрила истинската същност на ужасната борба, която предстоеше.

„Какво е станало с теб, бяла пепел? И как е могло да се случи?“ — Той се страхуваше от нея — и същевременно я обичаше Но през изминалите няколко дни любовта му се бе превърнала от обикновена страст в нещо по-дълбоко, по-трайно. Душата му се свиваше болезнено, разбирайки пред каква опасност трябва да се изправи тя. И нищо не можеше да направи.

Трепетликата го чакаше на склона на дюната, вперила въпросително очи в него.

Той поклати глава и въздъхна:

— Каза, че няма да стане, че Силата ще ни издаде.

Тя се напрегна и го погледна.

— Все още виждам любовта ти към нея в очите ти.

— Ако виждаш толкова добре, би трябвало да видиш там и любовта ми към теб. Да, аз винаги ще я обичам. Дори по-силно от преди. Но любовта ми към нея не е същата като тази, която изпитвам към теб. Тя е… — Наклони глава и се намръщи. — Тя ни е като майка. Да. И е готова да се пожертва, за да ни предпази от нещо, което не мога да разбера — някакво видение за съдбата ни, което я ужасява.

Прочете безпокойството в очите на Трепетликата и стисна здраво ръката и. Един червеноопашат ястреб се носеше по въздушните течения над върха на дюната. Бягащ като вятъра погледна как хищникът оглежда пелиновите храсти за мишки и зайци.

— Просто трябва да направим така, както ни каза Бяла пепел. Мисля, че сега това е единственият начин да и помогнем.

Тиха вода седеше в лагера на върха на дюната, сложил в скута си главата на Бяла пепел. От един час насам тя бе потънала в неспокоен сън; дългата и черна коса покриваше като тъмно було кожените му панталони. Той се взря в красивото и лице, а след това хвърли поглед към Вълчия талисман. Беше извадил свещения предмет и внимателно го бе поставил върху вързопа, за да може да вижда лагера на Храбър мъж, разположен в равнината. Не беше сигурен как виждат Духовете, но след като бе извадил Талисмана в гаснещата светлина на деня, усети, че Силата му нараства. Сърцевидният предмет сякаш излъчваше Силата около себе си, плъзвайки нишките си в душите на хората, насядали около него, които разговаряха тихо. Трепетликата, Бягащ като вятъра и Пелинов дух се въртяха неспокойно на местата си, поклащайки глави, поглеждайки от спящата Бяла пепел към лагера на Храбър мъж, където воините обхождаха дюните.

Тиха вода напрегнато въздъхна. Залезът бе окъпал земята в яркочервено, озарявайки една пясъчна вихрушка, която се носеше през падините като огнена спирала. Стадо антилопи стояха на върха на един хълм; силуетите им се открояваха ясно на фона на индигово синьото небе на изток. Вдигнали глави, те наблюдаваха внимателно околността, а полегатите лъчи посребряваха опашките им.

— Охлюва черупка и Син вятър още не са се върнали — отбеляза мрачно Трепетликата.

Пелинов дух преведе думите и на Тиха вода.

— Зная, но не можем да чакаме повече. — Тиха вода потърка с ръка гърдите си в областта на сърцето. От известно време насам то бе започнало да бие по-учестено. Той посегна почтително към Вълчия Талисман. Силата му отново протече по ръката му, гъделичкайки я — и Бяла пепел внезапно се сепна и отвори широко очи, в които се четеше смъртна уплаха.

— Не исках да те будя.

Тя седна в постелята и се взря в Талисмана.

— Вината не е твоя, Тиха вода. Талисманът изкрещя името ми. Време е.

Той преглътна с усилие.

— Тогава по-добре да тръгваме.

— След малко. Първо трябва да ми попееш, да ми помогнеш да се приготвя — каза Бяла пепел с треперлив глас.

Той кимна и затвори очи. Откъслечните спомени отново изплуваха в съзнанието му: усмивката на Топъл огън… Лява ръка, смръщил озадачено вежди… нощта, в която Непослушко се бе загубил в снежната буря. Изпита отново вледеняващия студ, докато издърпваше младата жена от реката. Пеещите камъни отново седеше на върха на хребета, заобиколен от омаяните лосове… отново се спъна в трупа, лежащ в тъмнината, и най-сетне удари Храбър мъж по коляното с каменното си дърво… а сега лежеше в прегръдките на Бяла пепел, потънал в любовта и. Всичко, което му се бе случило досега, го бе подготвяло за този последен миг. Дали Силата бе успяла да завърши копието си с невероятно майсторство?