У. Гиър - Вълчият талисман

Бягащ като вятъра стисна зъби.

— Но първо копията ми ще се напоят в кръвта ти. Какво е станало с теб? Къде е някогашният ми приятел ? Все още не е прекалено късно. Нека сложим край на омразата, Храбър мъж. Заради всичко, което сме споделяли…

— Стига! — Храбър мъж отмести поглед към Пелинов дух. — И ти ли си дошъл да умреш с дъщеря си, старче?

— Ще видим, момче. — Мускулите на стария ловец се издуха. — Пелинов дух е готов, каквото и да му донесе Силата.

Бяла пепел едва успя да поеме дълбоко дъх, когато от сивата мъгла избухна зелено сияние и се уви около душата и, опитвайки се да я задуши. Атаката на Храбър мъж се завихри из Върховното цяло, отблъсвайки я далеч от източника на Силата. Тя трескаво се сви в себе си.

Храбър мъж се изсмя.

— Къде е силата ти? Да не би да си дошла да си играем детски игрички?

Той отново я нападна; Силата му бе като страховит ураган, отблъскваше я назад, назад, докато изхвръкна от Съня и пропадна в света на илюзиите. Сивата мъгла се изпари и Бяла пепел примигна, виждайки отново удължените сенки на нощта, плъзнали по пясъчните дюни. Отчаяно затвори очи и потърси отново пътеката, но не намери нищо…

НЕ!

Пое си дълбоко дъх и се отпусна в нищото, освобождавайки се постепенно все повече и повече. Той отново я отблъсна.

— Предай се! — заповяда и Храбър мъж. — Твърде слаба си за мен.

Дъхът и секна. Тя хвърли обезумял поглед към Тиха вода. Той впери в нея тъжните си очи и и кимна окуражително. По лицето му се четеше непоклатима решителност; отново надигна глас и подхвана добре познатия и напев.

Бяла пепел последва думите, както бе правила седмици наред, използвайки ги като знаци, които я водеха навътре в същността и към мястото, което винаги слуша. Но преди да успее да го намери…

Силата на Храбър мъж се разля върху нея — поток от гниеща леш, давещ я в ужасни видения на болка и насилие. Тя изпищя и падна на колене върху хладните пясъци… и Трите бика отново изплува от дълбините на душата и, притворил похотливо очи, с ехидна усмивка на устните. Тя усети лошия му дъх и вонята на немитото му тяло, докато той проникваше насила в нея. Предсмъртните писъци на клана Бяла глина цепеха въздуха. Тя се взря в невиждащите очи на Ярка луна.

„Храбър мъж е намерил начин да призове най-ужасните ти спомени и да ги използва срещу теб!“ — си помисли тя.

Събирайки последните си сили, се вгледа в душата си, извиквайки собствените си спомени. Във вените и течеше ледена кръв, смразявайки душата и, докато тя се давеше в режеща кристална река. Речните камъчета драскаха кожата и, докато течението я въртеше, опитвайки се да я отдели от душата и.

Ръката на Лош стомах я сграбчи за косата. Тя се бореше, задавяйки се от синия лед, но най-накрая оцеля. Извлече окъсаното си съзнание на някакъв далечен бряг, останала без дъх.

„И най-сетне откри мястото в душата си, което се вслушва…“

Тя събра сили и отвърна на атаката, извиквайки в душата си картина от една ужасна сутрин преди много години: Черните острия изскачат между тополите покрай реката на Дебелия бобър, крещейки бойните си викове, втурвайки се между палатките, докато изненаданият лагер се пробуждаше. Видя как Храбър мъж изхвръква залитайки от жилището си, гол. Жените пищяха, а децата ревяха ужасени, бягайки от вражеските воини. Един висок воин Черно острие сграбчи Скалната мишка за косата, Храбър мъж запъна копие в куката на атлатъла си и замахна, забивайки го в гърба на мъжа… неприятелят се извъртя и се хвърли към него. Той започна да се бори за живота си, крещейки и ритайки…

Храбър мъж изкрещя продрано и Бяла пепел изпита агонията от болката в главата му, която ставаше все по-силна… Превръщайки се в отвратително пулсиране, то потресе душата и.

— По-силна си… отколкото предполагах — изграчи дрезгаво Храбър мъж. — Но и това не е достатъчно. Така само се уморявам.

Бяла пепел изпищя, когато зеленикавата мъгла я обгърна отново, стягайки се около душата и като сурова кожа, потопена във вода, изцеждайки жизнените и сили.

„Използвай Силата! Тук сме! Само ни повикай!“ — гласовете на Вълчия Талисман успяха да проникнат в съзнанието и през силната болка. Тя изпищя отчаяно. Зловещият смях на Храбър мъж разтърси основите на земята.

Щеше ли да посмее? Мъртвите очи на Пеещите камъни блестяха през злокобната зеленикава мъгла. Ами ако се загубя? Ако не успея да устоя на примамливото притегляне на Върховното цяло? Някъде в далечината чу как пеенето на Тиха вода се усили, сякаш бе коленичил до нея. Вълчият Талисман теглеше душата и, опитвайки се да я завлече във водовъртежа на своята Сила.