Уилям Гибсън - Мона Лиза Овърдрайв

Кумико пристъпи по-близо до коня. Изобщо не изглеждаше като истински кон. Тя докосна страната му. Студена и суха като стара хартия.

— Какво ще правим сега?

— Ще ви измъквам оттук. Идвайте с мен, и двамата. Качвайте се. Кумико отпред, Въшката отзад.

Въшката погледна към коня.

— На това?

Не видяха други хора в парка Уено, докато яздеха заедно към стена от зеленина, която постепенно се оформи като съвсем неяпонска гора.

— Но сега трябва да сме в Токио — протестира Кумико, когато влязоха в гората.

— Всичко е малко надве-натри, — каза Колин, — макар че предполагам, че ще намерим някакъв сорт Токио, ако се поразтърсим. Мисля обаче, че знам възможен изход…

След това той започна да й разказва още неща за Джейн Трета, и Сали, и Анжела Митчел. Всички те бяха много странни.

В другия край на гората дърветата бяха много големи. Те излязоха на поляна с дълга трева и диви цветя.

— Вижте — обади се Кумико, забелязвайки висока сива къща през клоните.

— Да, — каза Колин, — оригиналът се намира близо до Париж. Но вече почти пристигнахме. При изхода, имам предвид…

— Колин! Виждаш ли? Жена. Стои там…

— Да, — каза той, без да се погрижи да обърне глава. — Анжела Митчел…

— Наистина? Тя тук ли е?

— Не, — рече той, — не още.

И тогава Кумико видя планерите. Красиви неща, трептящи на вятъра.

— Отиваме там — каза Колин. — Въшката ще те откара обратно на един от…

— По дяволите, — запротестира Въшката изотзад.

— Адски лесно е. Точно както си използваш дека. И в този случай и е същото…

Отгоре от Маргейт Роуд се чуваше смях и силни пиянски гласове, чупенето на бутилка в тухлена стена.

Кумико седеше напълно схваната в мекия стол, със стиснати очи, и си спомняше как планерът излита в синьото небе, и… още нещо.

Зазвъня телефон.

Очите й се отвориха.

Тя скочи от стола и се промъкна покрай Въшката, между редовете от апаратурата му, в търсене на телефона. Най-сетне го намери, и…

— Домошарче — обади се Сали, отнякъде далече, през мекия шум на смущенията, — какво, по дяволите, става? Въшка? Добре ли си, човече?

— Сали! Сали, къде си?

— Ню Джърси. Хей. Малката! Малката, какво става?

— Не те виждам, Сали, екранът е празен!

— Звъня от будка в Ню Джърси. Какво е станало?

— Имам да ти разказвам толкова много неща…

— Давай — рече Сали. — Аз плаща.

Те гледаха как екранопланът гори от високото прозорче в дъното на тавана на Джентри. Той чуваше същия онзи усилен глас: „Мислите, че това е адски шибано весело, а? Хахахахахахахаха, и ние също! Мислим, че вие сте направо купища шибан майтап, така че сега ще почваме партито!“

Не можеше да различи никого, само пламъците на екраноплана.

— Просто трябва да тръгваме пеша, — каза Чери, близо зад него, — да вземем вода, и някаква храна, ако имаше. — Очите й бяха червени, по лицето имаше следи от сълзи, но гласът й беше спокоен. Прекалено спокоен, помисли си Плъзгавия. — Хайде, Плъзгав, какво друго можем да направим?

Той погледна назад към Джентри, отпуснат в стола си пред холо-масата, притиснал главата си с ръце, зяпнал в бялата колона, която стърчеше от познатата дъгоцветна бъркотия в киберпространството на Агломерата. Джентри не се беше помръднал, и не беше казал нито дума, откакто те се бяха върнали на тавана. Токът на левия ботуш на Плъзгавия беше оставил бледи тъмни следи по пода зад него, кръвта на Ситната Птичка; беше стъпил в нея, връщайки се обратно през Фабриката.

След това Джентри се обади:

— Не можах да задвижа другите. — Той гледаше надолу към дистанционното в скута му.

— Трябва ти отделно дистанционно за всеки — каза Плъзгавия.

— Време е да поискаме съвет от Брояча — рече Джентри, и подхвърли дистанционното на Плъзгавия.

— Аз няма да се върна обратно там — каза Плъзгавия. — Отивай ти.

— Няма нужда. — Джентри докосна един от пултовете пред него. Боби Брояча се появи на монитора.

Очите на Чери се разшириха.

— Кажи му, че той скоро ще умре — каза тя. — Освен ако не го изключиш от мрежата и не го изстреляме по най-бързия начин към някое спешно отделение. Той умира.

Лицето на Боби на монитора замръзна. Фонът рязко влезе във фокус: шията на желязната мечка, дълга трева, обсипана с бели цветя, дебелите стволове на стари дървета.

— Чу ли това, смотаняк такъв? — изкрещя Чери. — Ти умираш! Дробовете ти са пълни с течност, бъбреците ти не бачкат, сърцето ти е скапано… Драйфа ми се от тебе!