Уилям Гибсън - Мона Лиза Овърдрайв

Кумико гледаше перфектните устни, отворени леко над белите зъби; зъби, поддържани, тя го знаеше, от най-добрия зъболекар в Токио.

— Ти си мъртва — чу се да казва тя.

— Не, — отговори майка й усмихнато, — не и сега. Не и тук, в парка Уено. Погледни жеравите, Куми.

Но Кумико не обръщаше глава.

— Погледни жеравите.

— Да ти го начукам до дупка — обади се Въшката, и Кумико се завъртя и го видя до себе си, с бледо и сгърчено лице, покрито с пот, и мазни къдрици, залепнали за челото.

— Аз съм майка й.

— Не е майка ти, разбираш? — Въшката се тресеше, сгърченото му тяло се клатеше, като че ли той си пробиваше път през ужасен вятър. — Не е… майка… ти… — Под мишниците на сивия му жакет имаше тъмни петна. Малките му юмруци трепереха, докато той се бореше да направи следващата стъпка.

— Ти си болен — каза майката на Кумико със загрижен глас. — Трябва да легнеш.

Въшката се отпусна на колене, притиснат от невидима тежест.

— Спри това! — изкрещя Кумико.

Нещо блъсна лицето на Въшката в пастелната бетонна пътека.

— Спри!

Лявата ръка на Въшката се изправи и започна бавно да се извърта, дланта все още свита в юмрук с побелели кокалчета. Кумико чу нещо да изпуква, кост или сухожилие, и Въшката изкрещя.

Майка й се разсмя.

Кумико удари майка си по лицето, и през ръката й се стрелна болка, остра и истинска.

Лицето на майка й премига и се превърна в друго лице. Гайджинско лице с широки устни и остър тънък нос.

Въшката изстена.

— Хей, — чу Кумико гласа на Колин, — не е ли това направо интересно? — Тя се обърна и го видя, обкрачил един от конете от ловната репродукция, стилизирано изображение на изчезнало животно, с грациозно извита шия, приближаващо в тръс към тях. — Съжалявам, но ми отне минутка да ви открия. Това е изумително сложна структура. Един вид джобна вселена. По парченце от всичко. — Конят застана пред тях.

— Играчко, — каза нещото с лицето на майката на Кумико, — смееш да разговаряш с мен ли?

— Ами да, направо смея. Ти си леди Джейн Трета Тесие-Ашпул, или по-точно покойната леди Джейн Трета Тесие-Ашпул, починала не особено скоро, едно време била от вила „Блуждаещ лъч“. Тази нелошичка имитация на токийски парк си я сглобила съвсем преди малко от спомените на Кумико, нали?

— Умри! — Тя вдигна бялата си длан; от нея се стрелна форма, сгъната от листове неон.

— Не, — каза Колин, и жеравът се пръсна на парчета, които преминаха през него, избледняващи парчета-призраци. — Няма да стане номерът. Сори. Спомних си какво съм аз. Открих нещата, дето са ги натъпкали по местата за Шекспир и Такъроу, и Блейк. Бил съм модифициран да съветвам и защищавам Кумико в ситуации доста по-драстични, отколкото каквото и да било, предвидено от оригиналните ми дизайнери. Аз съм тактик.

— Ти си нищо. — Въшката започна да се гърчи в краката й.

— Боя се, че грешиш. Виждаш ли, тук вътре, в това твое… изхвърляне, Джейн Трета, аз съм толкова реален, колкото и ти. Виждаш ли, Кумико, — обърна се той към нея, докато скачаше от седлото, — мистериозната макроформа на Въшката всъщност е една много скъпа купчина биочипове, конструирани по определен начин. Един вид вселена-играчка. Прерових я цялата отгоре додолу, и вътре определено има доста нещо за виждане, и доста нещо за научаване. Тази… личност, ако решим да я величаем така, я е създала в жалък опит за, о, не безсмъртие, всъщност, а просто за да може да си реализира желанията. Нейните маниакални, детинско-егоистични, оградени с капаци желания. Кой ли би си помислил, че обектът на най-острата и най-злобно гризящата завист, която леди Джейн Трета може да изпитва, ще е Анжела Митчел?

— Мри! Ти ще умреш! Убивам те! Веднага!

— Че давай, де — ухили се Колин. — Виждаш ли, Кумико, Джейн Трета знае за една тайна на Митчел, относно връзката й с мрежата: Митчел по някое време е имала потенциала да стане, е, доста важна за нещата по принцип, въпреки че не си е струвало да го прави. Джейн Трета започнала да ревнува…

Фигурата на майката на Кумико се разнесе като дим, и изчезна.

— О, господи, — каза Колин, — боя се, че й доскучах. Всъщност, на различно ниво на командната програма водехме нещо като ожесточено сражение. Блокирал съм я временно, но съм сигурен, че пак ще се вдигне…

Въшката беше станал на крака и внимателно масажираше ръката си.

— Исусе — каза той. — Бях сигурен, че ми я е изкълчила…

— Направи го, — отговори Колин, — само че беше толкова ядосана, като се махна, че забрави да запише тази част от конфигурацията.