Уилям Гибсън - Мона Лиза Овърдрайв

— И с какво?

— Не знам — каза Въшката. — Момчето в Бирмингам не може да го разрови. Хитрец е той, но пък ти си от шантавите биософтове на Маас…

— Въшка, — прекъсна го Кумико, — има ли начин човек да се свърже със Сали тук, през мрежата?

— Съмнява ме, но може да пробваме. Така или иначе, ще ти дойде ред да видиш оная макроформа, дето ти разправях за нея. Искаш ли го и господин Чипчо за компания?

— Да, ако обичате…

— Хубаво тогава — каза Въшката, след това се поколеба. — Не знаем обаче какво е натъпкано вътре в твоя приятел. Подозирам, че е нещо, за което твоят баща е платил.

— Прав е — каза Колин.

— Тръгваме всички — каза тя.

Въшката направи прехвърлянето в реално време, вместо да прибегне към безтелесните, мигновени премествания, използвани обикновено в мрежата.

Жълтата равнина, обясни той, покриваше Лондонската стокова борса и свързаните с нея учреждения на Ситито. Той генерира някак си нещо като лодка, която да ги вози, синя абстракция, предназначена да намали вероятността от световъртеж. Докато синята лодка се отдалечаваше от ЛСБ, Кумико погледна назад и видя как огромният жълт куб намалява. Въшката сочеше най-различни структури като туристически гид. Колин, седнал до нея с кръстосани крака, изглежда се забавляваше от смяната на ролите.

— Това е „Белите“ — обясняваше Въшката, насочвайки вниманието й към скромна сива пирамида. — Клубът в Сейнт Джеймс. Регистриране на членството, списък на чакащите…

Кумико погледна нагоре към архитектурата на киберпространството, и си припомни гласа на двуезичния й френски учител в Токио, как той обясняваше нуждата на човечеството от това информационно пространство. Икони, отправни точки, изкуствени реалности… Но всичко това се сливаше накуп в паметта й, както тези извисяващи се форми, докато Въшката увеличаваше скоростта…

Размерът на бялата макроформа беше труден за възприемане.

Отначало тя беше изглеждала на Кумико като небето, но сега, гледайки я, тя имаше чувството, като че ли това е нещо, което тя можеше да побере в дланта си, цилиндър от луминесцентно перлено, не по-висок от шахматна фигурка. Но тя караше да изглеждат като джуджета многоцветните форми, натрупани около нея.

— Добре де, — каза веселяшки Колин, — това наистина е много странно, нали? Абсолютна аномалия, въпиюща сингуларност…

— Но не ти се налага да се тормозиш около това, нали? — обади се Въшката.

— Само ако то няма пряк ефект върху ситуацията около Кумико — съгласи се Колин, изправен в лодката-очертание. — Макар че може ли човек да бъде сигурен?

— Трябва да се опитате да се свържете със Сали — каза Кумико нетърпеливо. Това нещо — макроформата, аномалията — не я интересуваше особено, въпреки че и Въшката, и Колин я смятаха за нещо изключително.

— Виж го само — рече Въшката. — Може да има направо цял свят вътре…

— И не знаете ли какво е това? — Тя наблюдаваше Въшката; очите му имаха разфокусирания вид, който означаваше, че дланите му там някъде в Брикстън се движат, и работят по дека.

— Това е много голямо количество данни — каза Колин.

— Току-що се опитах да прокарам линия до тоя конструкт, дето тя го нарича Финландеца — каза Въшката, и очите му отново влязоха във фокус. В гласа му имаше нотка на загриженост. — Не мога обаче да пробия. Имам едно такова чувство, като че ли нещо дебне там, и чака… Май като че ли е най-добре да се изключваме…

Черна точица върху бисерната извивка, ръбовете й перфектно очертани…

— Хиляди дяволи — каза Въшката.

— Кълцай линията — обади се Колин.

— Не мога! Пипна ни…

Кумико видя как синята лодка-очертание под краката им се удължи, разтегна се в азурна нишка, изсмуквана през стеснението на тази точка от мрак. И след това, в един момент на абсолютна странност, и тя, заедно с Въшката и Колин, бяха разтеглени до изключителна тънкост…

И се оказа в парка Уено, следобед в края на лятото, до неподвижните води на езерото Шинобазу, и майка й седеше върху нея на закръглена скамейка от прохладен ламиниран карбон, по-хубава, отколкото в спомените. Устните на майка й бяха пълни и обилно начервени, и Кумико знаеше, че са очертани с най-фината и тънка четка. Носеше черното си френско яке, с яката от тъмна козина, която ограждаше приветствената й усмивка.

Кумико можеше единствено да гледа, присвита около студената топка от страх под сърцето й.

— Ти беше глупаво момиче, Куми — каза майка й. — Как изобщо си въобразяваш, че няма да си спомня за теб, или че ще те изоставя на зимния Лондон и на гангстерите, дето слугуват на баща ти?