Майк Гейл - Вечеря за двама

— Не искам да си тръгваш — казва тя.

— Знам — възразявам, — но трябва.

— Къде?

— Къде какво?

— Къде ще отидеш? Ще се тревожа за теб, ако не знам къде си.

— И аз не знам. Може би при родителите ми.

— О, недей — настоява тя. — Моля те! Не искам да знаят какво си причиняваме. Как опропастяваме живота си.

— Виж, не се тревожи. Сигурен съм, че мога да се подслоня при някой приятел. Например у Фил Кларк.

Той е рекламен директор, познавам го от времето, когато работех в „Лаудър“. Фил е приятел, с когото може да не се видя месеци и въпреки това, когато позвъня на вратата му посред нощ, ще ме приюти да спя на дивана, без да му създавам проблеми.

— Невъзможно — полуусмихва се Изи. — Той живее в Ню Крос, нали? Толкова опасно, колкото и далече.

Усмихвам се. Има право.

— Защо не отидеш при Джени? — предлага Изи. — Ще й се обадя да я попитам.

— Сигурна ли си, че няма да има нищо против? Имам пред вид дали не е все още разстроена от раздялата с Тревър?

Тя не ми отговаря, но по лицето й мога да прочета, че е шокирана от напомнянето колко лесно се разпадат връзките на приятелите ни и как ние може би ще сме следващите.

— Винаги мога да опитам при Фран в Брикстън — предполагам. — Но ще трябва да й позвъня, за да съм сигурен, че няма нищо против.

Тя кима и това е всичко. Отново е старата Изи. От намусени кавгаджии за няколко минути двамата отново се превръщаме в нормална двойка — само че аз си отивам, а тя ми помага да го направя. Звъня на Фран и тя казва, че няма проблем. Събирам в голям сак дрехи за няколко дни, добавям дискове и касети, мятам всичко на задната седалка в колата, а Изи започва да плаче.

— Така трябва — казвам.

— Знам — съгласява се тя. — Трудно ми е, това е всичко.

— Трябва ти време.

— И на двамата ни трябва… Но какво ще стане, ако решиш повече да не се върнеш?

— Това няма да се случи.

— И ако все пак се случи?

— Няма — обещавам.

— Колко време смяташ да отсъстваш?

— Не знам.

— Ще ми липсваш.

— Виж какво — казвам. — Ще си говорим по телефона.

— Но аз трябва да те виждам. Ние трябва да се виждаме… защото така се разделят хората, Дейв, така загубват любовта си — заради разстоянието. Не можем да позволим това.

— Ще се виждаме. Понякога можем да излизаме на вечеря. Можем да си говорим и да се опитаме да сложим нещата в ред. Но ти знаеш, че не можем да продължим да живеем както досега, защото ако го направим, нямаме шанс да се спасим.

— Разделяме ли се? — пита тя.

— Не.

— Тогава какво правим?

— Не знам точно. Мисля, че правим онова, което трябва.

През седмиците след като се изнасям от къщи, Никола и аз се срещаме всяка седмица, понякога и по-често. Разширяваме репертоара на посещаваните заведения от „Бъргър Кинг“ и „Макдоналдс“ до „Пица Хът“ и „Бела Паста“. Понякога ходим на кино, понякога просто гледаме телевизия у тях, но любимото нещо на Никола си остава да седи до мен в мерцедеса с вдигнат гюрук и музика до дупка. Изи и аз се срещахме веднъж седмично, за да говорим за онова, което предстои да направим.

Първа седмица: Вторник вечер, „Спига“, Уордър Стрийт

Часът е осем, аз и Изи влизаме в ресторанта направо от работа. Тя носи въгленосив широк панталон, бяла риза с три разкопчани копчета и сако от деним. Косата й е прибрана. С една дума — много е красива.

— Как си? — пита ме тихо.

— Добре. А ти?

— Имала съм и по-добри дни.

— Изглеждаш страхотно.

— Липсваш ми — признава тя.

— Ти също ми липсваш.

Мълчим дълго.

— Как се оправяте с Фран?

— Спя на дивана. Всичко е наред, диванът е удобен.

— А как върви животът в „Саунд Сийн“?

— Добре. Но не мисля, че ще се задържа дълго там. Имам по-добри новини.

— Какви?

— Помниш ли Ник, моя стар главен редактор от „Лаудър“? Обади ми се вчера, за да ми каже, че се връща в Би Ди Пи, за да подготвя пускането на ново списание. Иска да говори с мен.

— Срещнах го няколко пъти в сградата, но не знаех нищо за проекта. Поздравявам те. Музикално списание ли ще бъде?

Свивам рамене.

— И аз не знам.

Става осем и трийсет и три, а ние все още не сме обелили дума за раздялата ни, за Никола или как смятаме да оправим нещата помежду ни. Никой от двама ни не иска да засяга темата, след като не може да предложи решение, вместо това разговаряме за всичко друго, но не и за най-важното — онова, което ни разделя.