Майк Гейл - Вечеря за двама

— Утре е последното ми интервю за поста — съобщава Изи.

— Как мина досега?

— Добре — отвръща спокойно тя. — Дадох най-доброто от себе си. Но за тях важен е опитът. А моят стаж на ръководна длъжност се изчерпва с пет броя на женско списание с национален обхват.

— Но си брилянтна. Поне аз така мисля.

Тя се усмихва.

— Благодаря.

— Ще получиш работата, сигурен съм.

— Бих искала да притежавам твоята увереност. Само че непрекъснато дочувам разни слухове за това, кого смятат да поканят, какво смятат да правят. Последната клюка е, че щели да докарат някого от дъщерните фирми в Щатите или Австралия. Изглежда вероятно. Рядко те ценят там, където работиш. Те вероятно си мислят, че съм прекалено обвързана със старите методи на управление и ако докарат човек от друг континент, ще дадат нов тласък на списанието. Ако имах малко мозък, отдавна щях да напусна „Фам“, да продължа другаде и някой ден да стигна до върха.

— Но ти не го правиш, защото обичаш списанието, в което работиш. Това сигурно се брои за нещо?

— Не — отрича Изи. — Изобщо не се брои.

Става девет и петнайсет, отдавна сме приключили с вечерята. Обсъдили сме работата си, апартамента, плащанията по ипотеката и приятелите си, но все още не сме разговаряли за нас.

— Искате ли менюто с десертите? — пита сервитьорката.

— Не, благодаря — поклаща глава Изи. — Дейв?

— И за мен не.

— Кафе? — предлага жената.

И двамата отказваме.

— Сметката, моля — казва Изи.

— Остави на мен — настоявам, докато сервитьорката се отдалечава.

— Спокойно — отвръща Изи. — Ти ще платиш следващия път.

Сервитьорката се връща със сметката и Изи плаща с кредитна карта. Обличаме мълчаливо палтата си и излизаме на оживената нощна Уордър Стрийт.

— Не си говорихме много — чудя се как ще се разделим. — Поне не за нещата, за които би трябвало.

— Така е — съгласява се тя.

— Може би следващия път?

— Може би.

Тя се обръща към мен и ме целува по устните. Отвръщам на целувката.

— Обичам те — казва тя.

— Аз също те обичам.

С тези думи поемаме в различни посоки и се отдалечаваме.

Втора седмица: Четвъртък вечер, „Кетнърс“ на Ромили стрийт

Пристигам малко след седем и половина. Изи вече седи на масата. Става да ме целуне и заемаме местата си.

— Как си? — пита ме тя. — Как мина срещата ти с Ник Рандал?

— Добре. Както върви работата, може отново да работим в една и съща сграда. При това доста скоро. След фалита на „Лаудър“ Ник разработил нов проект за списание и е получил зелена улица, очакванията са в следващите два месеца да го пуснат на пазара.

— Какво списание?

— Познай.

— За музика?

— Не, не е за музика.

Тя се разсмива:

— Не е и за тийнейджъри, нали?

— Не е.

— Не е и женско, надявам се — усмихва се тя. — Не ми казвай, че ще имам собствения си съпруг за конкурент.

— Точно обратното — отвръщам през смях. — Лайфстайл списание за мъже. Като „Джентълменс Куотърли“ и „Ескуайър“. Неколкостотин лъскави страници, пълни с интервюта с модели и филмови звезди, репортажи за скандално скъпи коли и всичко това, натъпкано между куп реклами за автомобили, одеколони и модни електронни играчки.

Изи прихва.

— Фантастично! Носеха се слухове, че Би Ди Пи се прицелват и в тази пазарна ниша, но никога не съм си представяла, че ще го направят. Направо съм развълнувана. Ти какво ще правиш?

— Ник ще бъде изпълнителен редактор, имат някакъв тип, който е работил преди в списание за мъже, и той ще бъде главен редактор, а аз негов заместник. Парите са добри и имаме уверението, че няма да гонят прекалено високи продажби и ако през следващите дванайсет месеца успеем да поддържаме разумен тираж, няма да дръпнат шалтера.

— Как ще се казва?

— „Фърст Клас“.

— Дейв Хардинг, заместник-главен редактор на „Фърст Клас“ — произнася тържествено Изи. — Добре звучи. И никакъв Доктор Любов повече?

— Джени иска да продължа рубриката, аз се допитах до шефа и той каза, че няма нищо против.

— Значи оставаш да решаваш любовните проблеми на момичетата?

— Да — казвам. — Защото съм най-добрият.

Става осем и петнайсет, и аз събирам сили, за да поставя основния въпрос, заради който седим на тази маса:

— Мисля, че е време да поговорим за Никола.

— Прав си — съгласява се жена ми. — Откъде да започнем?

— Не знам. Ти какво мислиш за нея?