Майк Гейл - Вечеря за двама

— Няма от какво да се страхуваш. Просто не бива.

— Дълбоко в себе си знам това. Но какво да направя, че не се доверявам на логиката? Че не се чувствам сигурна в себе си? Независимо дали ти харесва, или не, вие тримата сте семейство — мама, татко и детето. Аз съм онази, която е в повече. Би било толкова лесно помежду ви да се случи нещо, защото тогава животът ви вече няма да е объркан — всичко ще си дойде на мястото. Ще можеш да бъдеш с майката и с дъщерята. Няма как да го отречеш.

Всичко, което Изи казва, е логично и ще си изкривя душата, ако твърдя, че не ми е минавало през главата. Част от мен — онази част, която обича Никола, — иска да направи нейния свят идеален, да й върне онова, което й е липсвало, а начело в списъка е свястно семейство. Изи е права. Животът на всички ни ще бъде много по-подреден, ако Кейтлин и аз се съберем. Но животът не е нито подреден, нито справедлив.

Аз не обичам Кейтлин. Обичам Изи и независимо какво казва или прави тя, това не променя нещата.

— Дейв? — пита Изи, докато оправя сметката в края на вечерята. — Знам, че може да ти прозвучи странно, но помниш ли снимката на Никола, която ми показа?

Кимам.

— Можеш ли да я вземеш със себе си следващия път? Искам да ми я дадеш за малко. Ако нямаш нищо против, разбира се. Просто… не знам… искам да я видя отново.

— Ще ти я донеса — обещавам.

Тя ми се усмихва плахо и добавя:

— Искам да знаеш, че каквото и да се случи с нас, аз наистина се старая. Но ми е много трудно. Понякога имам чувството, че никога няма да мога да изляза от този капан.

Четвърта седмица: Вторник вечер, „Берторели“ на Шарлот Стрийт

Минава седем и половина, когато Изи пристига. Масата е запазена за седем.

— Съжалявам, че закъснях — извинява се тя. — Получи ли съобщенията, които оставих на мобилния ти?

— Не, нямах сигнал. Помислих, че са те задържали в редакцията. Какво се е случило?

— Обичайните грижи — изоставаме с графика, главоболия с рекламите, юридически пречки. Няма нещо, което да не ми се струпа днес.

— Все още ли няма новини за мястото?

— Днес след сбирката говорих с директора по издателските въпроси и той ме увери, че ще вземат решение най-късно до края на идната седмица. Това е. Още седем дни и мъките ми ще свършат.

— Не ти се вярва, че ще получиш мястото, нали?

— Не. И не от скромност. Знам, че нямам необходимия опит. Всички в офиса смятат, че наистина съм човек, на когото може да се разчита, но ако ме беше видял днес, Дейв, щеше да се увериш, че едва не се сринах.

— Но не се провали, нали?

— Днес не, но и утре е ден.

— Това няма да се случи, гарантирам ти. Защото си добра. Дори съм готов да се обзаложим. Давам петстотин лири, че до другата седмица ще си главен редактор на „Фам“.

— Бих искала да вярвам в себе си толкова, колкото вярваш ти.

— Това няма значение — казвам й. — Защото аз имам достатъчно вяра и за двама ни.

Разговаряме, докато вечеряме — по-малко за работата, повече за приятелите. Разказвам на Изи, че Фран се е явила на интервю във „Фърст Клас“ за щатен редактор.

Започваме да говорим за Никола чак когато изваждам снимката, както съм обещал, и й я подавам. Тя се втренчва за дълго.

— Добре ли си? — разтревожвам се.

— Да. Просто се питам… Съмнявал ли си се някога, че Никола е твоя дъщеря?

— В началото, да.

— Ако аз бях видяла тази снимка, нямаше да се усъмня нито за секунда. В лицето й има толкова много от теб, особено очите. И усмивката й е чисто твоята.

Умълчаваме се, после Изи пъха снимката в чантата си и повече не споменаваме нито Никола, нито проблемите. До края на вечерята.

За пръв път си взимаме десерт — разделяме си един крем брюле и аз неочаквано усещам, че помежду ни се промъква нова надежда. Няма значение какво ще ни струва, ще намерим начин да поправим нещата.

Плащам сметката и заедно излизаме от ресторанта. Изи решава, че е прекалено изморена, за да пътува с метро, така че се отправяме към Чаринг Крос с надеждата да хванем такси. Докато вървим ръка за ръка сред шума и светлините на Лестър Скуеър, имам чувството, че всичко е като едно време и не ми се иска да се разделим.

— Трябва ли да се прибираш? — питам, докато се опитваме да спрем такси. — Можем да отидем някъде да пийнем или нещо такова.

Това „нещо такова“ ме издава. По израза на лицето й разбирам, че тя отлично знае какво имам предвид.