Майк Гейл: Вечеря за двама

— Ако трябва да бъда напълно искрена, макар да знам, че звучи ужасно, бих искала тя да не бъде част от нашия живот, никога да не беше я срещал. Бих искала да заживеем отново стария си живот.

— Но това не е възможно.

— Знам, но то не ме спира да го желая, нали?

— Предполагам, че е така.

— Най-странното е, че отлично си давам сметка, че ако знаех за Никола, по-точно, ако ти си знаел за нея и ми беше казал още когато се срещнахме, изобщо нямаше да има проблем. Толкова много хора имат деца от предишните си връзки.

— Тогава каква е разликата?

— Трудно ми е да определя. Свързано е с шока, също и с начина, по който ти ме лъга, но най-много от всичко с помятането. Исках да ти дам син или дъщеря, но не можах. Вместо това ти получи едно красиво момиче, което е част от теб и някаква друга жена. Страшно боли.

— Разкажи ми за Никола — иска Изи. — Разкажи ми за чувствата ти към нея.

Девет и половина е, а ние почти не сме докоснали храната си.

— Мисля, че е страхотна. Не мога да говоря за нея с „ако“ и „може би“. Мога да говоря за нещата само такива, каквито са. Така че не мога да кажа, че бих искал тя въобще да не съществува, защото съществува. Не мога да кажа, че бих искал да не съм я срещал никога, защото я срещнах. И не мога да променя онова, което се е случило преди четиринайсет години, защото се е случило. Да, всичко е объркано. И нищо не е така, както бих искал да бъде в един съвършен свят, но аз не живея в такъв. Нито който и да било от нас.

— Няма нужда да ми го казваш — отвръща Изи. — Събуждам се всяка сутрин и теб те няма. Връщам се в празен апартамент, защото те няма. Седя сама в дома, който създадохме, отчаяно желая да ме прегърнеш и да ми кажеш, че всичко ще бъде наред. И не мога да престана да мисля, че единствената причина, заради която не си до мен, в центъра на живота ми, е Никола. От това също боли. Боли много повече от всичко на света, защото дори и да не е така, оставам с чувството, че си избрал нея вместо мен.

— Не съм. Тук не става дума за избор. Тя е част от мен. Ти също. Това е като… не знам как да ти обясня… Все едно ме карат да избера между сърцето и белите си дробове.

— Знам. Но ти си моето сърце и бели дробове. Ти си всичко. И най-много боли, защото знам, че преди аз също бях всичко за теб.

— Искате ли десерт? — пита сервитьорът, застанал до масата ни.

— Аз не, благодаря — отвръщам. — А ти?

— Също не искам.

— Само сметката, моля — казвам, докато Изи става и си облича палтото. — Ако изчакаш една секунда, той ще се върне със сметката и ще излезем заедно.

— Не, така е по-добре. Предпочитам да си тръгна сама.

— Защо?

— Защото е прекалено тежко да се сбогувам с теб — обяснява тя, взима чантата си и излиза от ресторанта.

Трета седмица: „Бар & Грил Атлантдас“, Гласхаус Стрийт.

В девет и трийсет в петък вечерта се срещаме на бара. Облякъл съм черния си костюм на „Пол Смит“, който Изи ми подари миналата година за рождения ден. Тя носи бледосиня рокля и високи обувки и изглежда толкова красива, че не може да се опише с думи. Както обикновено се поздравяваме с целувка и оставаме край бара да побъбрим, а аз гледам отраженията ни в огледалото отсреща и се чудя дали изглеждаме като двойка за хората наоколо. Разговорът е общ, разпитваме се за новини. Изи все още не е научила дали ще я назначат за главен редактор и започва да се тревожи, че липсата на новини означава лоши новини.

Аз пък й разказвам, че първата седмица във „Фърст Клас“ е минала отлично. Бях сигурен, че ще се натъкна на нея в асансьора или във фоайето, но така и не се случи. Очевидно и двамата работим по необичайно време. Описвам как са ми били необходими няколко дни, за да се приспособя към света на мъжката мода, електронни играчки, коли и, разбира се, красиви жени. Другата новина е, че Фран напуска „Тийн Сийн“. Научила, че във „Фашониста“ има свободна длъжност, за която смята да кандидатства, а ако не я получи, мисли да пътува една години със стари приятели от университета.

— Може ли да те питам нещо? — казва Изи. Вече е десет и петнайсет и сме преполовили вечерята си.

— Разбира се.

— През последните няколко седмици говорихме много за Никола. Но нито ти, нито аз не казахме и дума за майка й, Кейтлин. Трябва да призная, че те ревнувам от нея, Дейв, и мисля, че това е една от причините, поради които ми е толкова трудно. Ти имаш неразрушима връзка с друга жена — жива, дишаща връзка, която обичаш, и аз се страхувам… да не те загубя.