Тери Гудкайнд - Дългът на костите

Във въздуха се чу притъпен пукот и измежду дланите му изригна огън. Протегна ръце напред сякаш правеше жертвоприношение. Аби и двете жени едновременно вдигнаха ръце пред лицата си, за да се предпазят от горещината.

Зед вдигна движещата се топка течен огън. Тя нарастваше между дланите му, подскачаше и се въртеше, бучеше и съскаше с ярост.

Трите жени отстъпиха пред нажежения гняв. Аби бе чувала за съществуването на подобен огън. Майка й го бе споменавала с потаен шепот: магьоснически огън. Още тогава, без да го е видяла и без да знае как изглежда, прошепнатите думи оформиха в главата й картина, от която тръпки я побиваха. Магьосническият огън бе проклятието на живота, извикано на живот като бич срещу врага. Това тук не би могло да бъде нищо друго.

— Задето уби моята любов, моята Ерилин, майката на нашата дъщеря, както и всички други невинни и обичани хора — прошепна Зед, — ти изпращам, Панис Рал, дара на смъртта.

Магьосникът разтвори широко ръце. Течният синкавожълт огън, освободен от своя господар, се понесе напред, набра скорост и с тътен полетя към Д’Хара. Докато летеше над реката, се превърна в гневна светкавица, устремена към своята цел, виеща в безумна ярост. Водната повърхност заблестя в хиляди искрящи точици.

Магьосническият огън облиза горният ръб на уголемяващата се зелена стена. При допира на двете, нагоре изригна зелен пламък, който полетя след магьосническия огън, следвайки го като пушек след пламък. Страховитата смесица се понесе към хоризонта. Всички стояха като гръмнати и не откъсваха поглед от ставащото пред очите им, докато кълбото не се скри в далечината.

Когато побледнелият и изтощен Зед се обърна отново към тях, Аби се вкопчи в робата му.

— Толкова съжалявам, Зед, не биваше…

Той я накара да замълчи с пръст върху устните й.

— Има едни хора, които искат да се видят с теб.

Той кимна с глава. Тя се обърна. Край храсталака стоеше Филип, стиснал Джана в прегръдката си. Аби ахна, зави й се свят от неочакваната радост. Филип й се усмихна с добре познатата й усмивка. От другата му страна стоеше баща й, който също изглеждаше щастлив.

Аби протегна ръце и се втурна към тях. Джана сбърчи личице и се притисна към баща си. Аби се строполи на земята пред дъщеря си.

— Това е мама — каза Филип на малката. — Просто си е купила нови дрехи.

Отпърво Аби си помисли, че Джана е изплашена от червената кожена униформа, но в следващия миг осъзна какво гледа. Усмихна се през сълзи, откачи плитката от косата си и я захвърли надалеч.

— Мамо! — извика Джана, разпознала усмивката й.

Аби обви с ръце дъщеричката си. Заливайки се от смях, я запрегръща тъй силно, че малката изпротестира от болка. Аби усети любящата ръка на Филип върху рамото си. Изправи се и го прегърна, сълзите задавяха гърлото й. Баща й я погали по гърба, докато тя стискаше с все сила ръчичката на Джана.

Зед, Делора и Майката Изповедник ги поведоха към чакащите горе на хълма хора. При освободените пленници ги очакваха войници, повечето офицери, които Аби бе виждала, още неколцина жители на Ейдиндрил и магьосникът Томас. Там беше и цяло Заево — хората, които се бяха отнасяли неблагосклонно към Аби, дъщерята на чародейката. Но това бяха нейните земляци, хората, които копнееше да види освободени.

Зед отпусна ръка на рамото й. Аби с изненада видя, че кестенявата му коса сега е прошарена. Дори без огледало знаеше, че с нейната е станало същото след това пътешествие отвъд света на живите, където двамата бяха престояли известно време.

— Това е Абигейл, дъщеря на Хелза — провикна се магьосникът към насъбралото се множество. — Тя дойде в Ейдиндрил да ме извика на помощ. Макар да не притежава магия, именно на нея дължите свободата си. Тя ви обичаше достатъчно, за да дойде да се моли за живота ви.

Като не се откъсваше от прегръдката на Филип и не изпускаше Джана от ръката си, Аби плъзна поглед първо към магьосника и чародейката, после към Майката Изповедник. Майката Изповедник й се усмихна. Аби възприе това като липса на съчувствие, имайки предвид факта, че Зед току-що бе изгубил дъщеря си. Опита се да го изрече.

Усмивката на Майката Изповедник грейна на устните й.

— Не си ли спомняш? Нима си забравила какво прозвище сме му измислили?

Объркана от зашеметяващия развой на събитията, Аби не я разбра. Майката Изповедник и Делора я поведоха напред, покрай гроба, където бе заровила отново костите на майка си, към родния й дом.

Майката Изповедник отстъпи встрани и отвори вратата на спалнята. Аби ококори невярващо очи. Там, сгушена в завивките, точно както я бе оставила Аби, в леглото, от което я бе откраднала Мариска, си спеше спокойно и дълбоко дъщерята на Зед.