Тери Гудкайнд - Дългът на костите

Магьосникът, разперил ръце, призоваваше още светлина, още сенки, още магия. Реката се завъртя около него. Съскащата сфера във въздуха се спусна ниско над водата и засвистя още по-силно. От нея се разхвърчаха пръски светлина.

Над хълма зад Д’Харанския лагер се надигна слънцето. Тук реката бе по-тясна и Аби забеляза движение зад дърветата на другия бряг. Мяркаха се хора, но мъглата ги плашеше и не им позволяваше да излязат от гората.

Някъде там, на отсрещния хълм в края на гората, се появи друг магьосник. Хвърли камък и скочи връз него. Нави ръкавите на робата си и разпери ръце във въздуха, разпращайки около себе си фонтан от искри. Аби си мислеше, че силното утринно слънце ще заслепи предизвиканите илюминации, но уви.

Не издържа.

— Зед! — провикна се тя през реката. — Зед! Моля те, ти ми обеща! Нали намерих дъщеря ти! А какво ще стане с моята? Моля те, не го прави, докато тя е там.

Зед се обърна и я погледна, сякаш много от далеч. Сякаш от друг свят. Беше приласкан в прегръдката на мрачни форми. Пръсти от черен дим се протягаха към лицето му и искаха да спечелят обратно вниманието му, но вместо към тях, той гледаше към Аби.

— Съжалявам. — Въпреки разстоянието Аби чу ясно прошепнатите думи. — Дадох ти време да се опиташ да ги намериш. Повече не мога да отделя, иначе хиляди майки ще ридаят за рожбите си — майки живи и майки, взети в света на духовете.

Аби нададе изпълнен с болка вик, а магьосникът се върна към работата си. Двете жени се опитаха да я успокоят, но за мъката й утеха не можеше да има.

Хълмовете бяха разтърсени от гръмотевичен тътен. Заклинанието на Зед отекна надалеч от шумната глъчка, която се разля надолу по долината. Към небето се изстреляха залпове ослепителна светлина. Гледката бе объркваща — светлината на магията се сля със слънчевите лъчи.

Отвъд реката към Зед се стрелна противодействаща магия. Ръкави от светлина се заизвиваха като дим, който се плъзна надолу и се сля със светлината, озаряваща Зед. Мъглата, обвиваща двата бряга, мигом се вдигна.

В отговор на това Зед рязко вдигна ръце. Забоботи сияеща, тътнеща пещ от разтопена светлина. Върху нея се изливаше вода, която я докосваше с неистов съсък и дим. Въздухът възнегодува с пронизителен вой.

Зад магьосника оттатък реката земята почерня от Д’Харански войници, пред които вървяха редици пленници. Въздухът се изпълни с викове на ужас. Хората за миг забавиха ход, разколебани от магията на Зед, но вражеските копия и мечове ги подтикваха да вървят. Аби видя как неколцината, отказали да се подчинят, бяха повалени на земята. Чули предсмъртните им викове, останалите забързаха уплашени, като стадо овце, нападнато от вълци.

Ако планът на Зед се провалеше, войската на Средната земя щеше да нахлуе в долината и да влезе в схватка с врага. Пленниците щяха да останат по средата.

Вниманието на Аби бе привлечено от тъмна фигура на отсрещния бряг, която влачеше след себе си нещо като дете. Изведнъж я обля леденостудена пот. Беше Мариска. Аби напрегна очи и се взря зад нея. Не! Изключено!

— Не-е-е-е-е! — изкрещя Зед.

Детето, което влачаше Мариска за косата, беше дъщеря му.

Старицата някак си се бе промъкнала до къщата на Аби, за да открадне наново спящото дете. Тъй като малката беше останала сама, вещицата бе сполучила да я вземе обратно.

Мариска изправи детето пред себе си, за да може Зед да го види.

— Прекрати всичко и се предай, Зорандер, иначе тя умира!

Аби се изтръгна от ръцете, които я държаха и се втурна към водата. Започна да се бори с течението, обзета от неистов порив да стигне до магьосника. Когато прекоси половината разстояние до него, той се обърна и се вгледа в очите й.

Аби замръзна.

— Съжалявам. — Гласът й звучеше като гореща молитва преди екзекуция. — Мислех, че е на сигурно място.

Зед кимна отчаяно. Нямаше какво да се направи. Обърна се към врага, повдигнал ръце встрани. Разпери пръсти, сякаш да спре всяко движение около себе си — и на магия и на хора.

— Освободете пленниците! — извика той към магьосника отсреща. — Пусни ги, Анарго, и ще пощадя живота ви!

Смехът на вражеския магьосник отекна над водата.

— Предай се — изсъска Мариска, — иначе тя е мъртва.

Старицата извади ножа, който държеше пъхнат в пояса си. Опря острието до гърлото на малката. Момиченцето зави от ужас, протегнало ръчички към баща си. Пръстчетата му деряха отчаяно въздуха.

Аби продължаваше да се бори с водата. Закрещя на Мариска да освободи дъщерята на Зед. Старицата не й обърна внимание.