Тери Гудкайнд - Дългът на костите

— Последен шанс! — подвикна тя на Зед.

— Чу я — изръмжа Анарго и гласът му се понесе над водата. — Предай се веднага или дъщеря ти е мъртва!

— Знаеш, че не мога да поставя личните си желания над бъдещето на народа си! — отвърна му Зед. — Това касае само нас двамата, Анарго! Освободи тези хора!

Смехът на другия магьосник отекна надолу по реката.

— Ти си глупак, Зорандер! Имаше възможност за избор! — Лицето му се изкриви от ярост. — Убий я! — изкрещя той към Мариска.

Стиснал юмруци, Зед нададе нечовешки вой, който раздра утрото с яростта си.

Мариска вдигна пищящото дете за косата. Аби зяпна невярващо, щом старицата заби ножа си в тънкото вратле.

Момиченцето се свлече на земята. Разкривените пръсти на старицата плуваха в кръв, докато ръката й гневно въртеше острието във всички посоки. Кървавото телце се отпусна в бездиханна купчина. Аби усети как в гърлото й се надига буца, която напира да излезе. Песъчливият бряг поаленя.

Мариска вдигна отрязаната главица като трофей във въздуха. Заваля дъжд от кръв и късове плът. Устата на детето бе застинала в безмълвен вик.

Аби се хвърли в краката на Зед.

— Добри духове, толкова съжалявам! Прости ми, Зед, моля те, прости ми!

Тя зави от мъка. Жестоката сцена я изкара извън нерви. Не можеше да дойде на себе си.

— А сега, дете — дрезгаво отрони Зед над главата й, — какво искаш да направя? Искаш ли да ги оставя да победят, за да спася дъщеря ти от онова, което сториха с моята? Кажи ми как да постъпя?

На такава цена Аби не можеше да го моли да спаси семейството й. Това би означавало да пусне вражеските орди да вилнеят из родината й. Нараненото й сърце не можеше да го позволи. Нима можеше да пожертва живота и спокойствието на всички други, за да живеят близките й?

Тогава нямаше да е по-добра от Мариска, която отнемаше живота на невинни деца.

— Унищожи ги до крак! — изкрещя Аби към магьосника. Вдигна ръка и посочи Мариска и омразния Анарго. — Убий тези изроди! До последния!

Сякаш подчинявайки се на волята й, Зед разпери ръце във въздуха. Утрото затрещя, раздрано от гръм. Разтопената маса пред него цопна във водата. Земята се разтресе. Изригна мощен воден фонтан. Дори въздухът затрепери. Всичко закънтя с неописуем, ужасяващ тътен, от който водата изригна в пяна.

Аби се отпусна и потъна до кръста във вода. Тялото й бе станало безчувствено не само от студа, но и от осъзнаването на факта, че добрите духове, на които винаги се бе уповавала, са я изоставили. Зед я сграбчи за ръката и я изтегли на камъка до себе си.

Това бе друг свят.

Носещите се околовръст форми викаха и нейното име. Протягаха ръце, хвърляха мост между света на живите и света на мъртвите. Допирът им извика чувство на пареща болка, смразяваща радост, дълбок покой. Светлината прониза тялото й и изпълни дробовете й сякаш с въздух, изригнал в дъжд от искри, видими единствено за вътрешното й око. Плътният вой на магията бе оглушителен.

Водата бе раздрана от зелена светлина. Стоящият на другия бряг Анарго се строполи на земята. Камъкът, на който се бе покачил, се разлетя на парчета. Войниците нададоха ужасени викове. Въздухът около тях се понесе в демоничен танц. Завихряха се пушеци и огнени лъчи.

— Бягайте! — изкрещя Мариска. — Докато все още имате шанс! Спасявайте си кожите! — Самата тя вече се бе втурнала към хълмовете. — Оставете пленниците да умрат! Спасявайте себе си! Бягайте!

Настроението оттатък реката изведнъж се промени, движено от едничка мисъл. Д’Харанците захвърлиха оръжията си. Пуснаха въжетата и веригите, с които бяха овързали пленниците си, обърнаха се и си плюха на петите. В една едничка секунда, цялата огромна армия от мрачни лица, сякаш бе обзета от общ страх и търти да бяга.

С крайчеца на окото си Аби видя как Майката Изповедник и Делора се хвърлиха във водата. Макар тя едва да покриваше глезените, възпираше порива им — сякаш бягаха в кал.

За Аби всичко бе като сън. Потъна в магия. Светлина и мрак, звук и тишина, радост и печал — всичко се сля в едно, всичко и нищо заедно в казан от свистяща, яростна магия.

Д’Харанската армия потъна сред гората. Над дърветата се изсипаха облаци прах, вдигнати изпод отдалечаващи се коне, каруци и ботуши. В същото време Майката Изповедник и чародейката, вече стигнали до другия бряг, дърпаха пленниците във водата, крещяха им нещо, но Аби не можеше да чуе думите — толкова бе погълната от странните напевни трели, огъващи мислите й във видения на танцуващи цветове, затулващи онова, което се опитваха да видят очите й.