Тери Гудкайнд - Дългът на костите

За миг си помисли, че сигурно умира. Следващата й мисъл бе, че това няма значение. После потъна в студения цвят и жежката светлина, в тътнещата мелодия и сливащите се светове. Прегръдката на магьосника я караше да се чувства като в майчиния си скут. Може би наистина бе там.

Видя, че пленниците тичат към отсамния бряг на реката, където бе Средната земя — Майката Изповедник и Делора ги упътваха. Потъваха в шубрака и Аби различаваше тичащите им фигури нагоре по хълмовете, оттатък високите треви, далеч от възвишената магия, извираща от реката.

Целият свят около нея се тресеше. Подземният тътен пронизваше болезнено гърдите й. Утринният въздух бе разцепен от пронизителен вой, сякаш се късаше стоманен лист. Водата танцуваше в неудържим бяс.

Аби почувства някакво горещо течение, което едва не ощави кожата на краката й. Въздухът се нажежи до бяло. Шумът причини такава болка в ушите й, че тя инстинктивно затвори очи. Все едно дали гледаше или не, картината остана една и съща — кълчещи се из зеления въздух сенчести форми. В съзнанието й всичко полудя, нещата изгубиха предишния си смисъл. Зелената ярост раздра и тялото, и душата й.

Почувства болка, сякаш нещо в нея се разкъса на части. Зяпна и погледна. Пред тях бе започнала да се отделя ужасяваща стена от зелен огън, която се приближаваше към далечната страна на реката.

Нагоре се стрелнаха плътни водни струи, като обърната наопаки дъждовна буря. Над повърхността на водата засвяткаха навързани една за друга светкавици.

Щом огнената стихия стигна до отсрещния бряг, земята се разцепи. От зейналите рани по гръдта й изскочиха снопове виолетова светлина, сякаш кръв от някаква друга планета.

Но най-ужасното от всичко беше виенето на вълците. Аби бе сигурна, че чува воя на мъртвите. Сякаш собствената й душа стенеше от съчувствие към неистовите писъци, изпълващи въздуха. Сенките, носещи се из отстъпващата зелена стена от трептящ огън, се мятаха и извиваха, молеха се, мъчеха си да избягат от света на мъртвите.

В един миг разбра какво представляваше тази стена от зелен огън — смъртта, извикана на живот.

Магьосникът бе посегнал на границата между световете.

Аби изгуби всякаква представа за време. Носеше се из странната светлина, където такова понятие не съществуваше, както нямаше и нищо постоянно, материално. Нямаше нищо познато, към което човек да отнесе усещанията си.

Стори й се, че стената спира пред редицата дървета на отсрещния хълм. Гората, през която вече бе преминала и където бе оставила да виси като трептяща завеса, бе почерняла и съсухрена от допира със самата смърт. Дори тревата, над която бе прелетяло мрачното присъствие, бе обгоряла и почерняла като от жежко лятно слънце по пладне.

Зелената завеса постепенно угасна. Докато Аби се взираше в нея, тя затрептя лекичко, ту ставаше видима, ту избледняваше. В един миг заблестя като разтопено стъкло, после угасна до бозаво, сякаш въздухът бе докоснат от мараня.

От двете страни настъпваше стена от смърт, вилнееща из света на живота.

Аби осъзна, че отново чува гласа на реката, онези утешителни, познати, плискащи и ромолящи звуци, които бе слушала през целия си живот, но на които почти не беше обръщала внимание.

Зед скочи от камъка и й подаде ръка. Тя се вкопчи в нея, търсейки подкрепа срещу замайването в главата си.

Магьосникът щракна с пръсти и камъкът, върху който допреди малко бяха стояли, хвръкна във въздуха. Аби ахна от почуда и страх. В един невероятно кратък миг, толкова кратък, че Аби се съмняваше че изобщо го е забелязала, Зед протегна ръка и хвана камъка. Той се бе смалил и бе станал по-малък от яйце. Пъхна го в джоба си и смигна на Аби. Тя си помисли, че по-странна реакция от неговата не би могла да си представи — стори й се по-необичайно дори от смалилия се камък в джоба му.

На брега ги чакаха Майката Изповедник и чародейката. Когато Аби се приближи до тях, те й подадоха ръце, за да й помогнат за излезе от водата. После помогнаха и на Зед.

Делора имаше мрачен вид.

— Защо не се движи, Зед?

На Аби й прозвуча повече като обвинение, отколкото като въпрос. Както и да е, Зед го пропусна покрай ушите си.

— Толкова съжалявам, Зед — отрони Аби. — Вината е моя. Не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея. Наистина съжалявам.

Магьосникът като че изобщо не я чу. Очите му не се откъсваха от стената на смъртта, извисяваща се от другата страна на реката. Пръстите му се плъзнаха нагоре към сърцето, сякаш вътрешно бе взел някакво решение. Със здраво стиснати зъби и мрачно изражение, той бе олицетворение на съсредоточението.