Тери Гудкайнд - Дългът на костите

— Моля ви, спасете ме — простена детето в ухото на Аби.

Преди да я прегърне, Аби можа добре да разгледа личицето й. Нямаше никакво съмнение — това бе дъщерята на Зед.

— Дошла съм да ти помогна — успокои я Аби. — Изпраща ме Зед.

При споменаването на любимото име малката простена с надежда.

Аби се отдръпна назад.

— Ще те заведа при баща ти, но не бива да показваш на тези хора, че те спасявам. Ще се справиш ли с тази роля? Ще можеш ли да изиграеш моя пленничка, за да се измъкнем?

Малката кимна, едва сдържайки сълзите си. Имаше чупливата коса на Зед и неговите очи, макар и поглъщащо сиви, а не лешниковокафяви.

— Добре — прошепна Аби и погали ледената бузка, потънала в детските очи. — Тогава ми се довери и ще те измъкна оттук.

— Вярвам ти — чу се слабото й гласче.

Аби взе оставеното наблизо въже и го намота около вратлето на момиченцето.

— Ще внимавам да не ти причинявам болка, но трябва да ги накарам да повярват, че си моя пленница.

Малката погледна с ужас въжето, което явно й бе познато. После кимна, че е съгласна.

Щом излезе от палатката, Аби се изправи и задърпа завързаното за въжето дете след себе си. Часовите я изгледаха. Тя ускори ход. Един от тях смръщи чело и пристъпи към нея.

— Какво става тук?

Аби спря рязко и пъхна червената си кожена пръчка под носа на войника.

— Тя бе призована. Кой си ти, та си позволяваш да ми задаваш въпроси? Махни се от пътя ми, че да не те изкормя и почистя за закуска!

Мъжът пребледня и побърза да се отмести от пътя й. Преди да е имал възможност да размисли, Аби закрачи напред, а момиченцето провлачи крачета, за да изглежда сцената по-правдоподобна.

Никой не ги последва. Аби бе готова да хукне, но знаеше, че не бива. Искаше й се да гушне малката, но не можеше. Трябваше да създадат впечатлението, че Морещица отвежда пленник.

Вместо да поеме по прекия път към Зед, Аби се отправи нагоре по реката, където имаше повече дървета и можеше да се скрият близо до брега. Зед й бе казал къде точно да прекосят и я бе предупредил да не се връща по друг път, освен по този. Вече беше заложил капани от различни видове магия, предназначени да попречат на Д’Харанците да избягат.

Когато приближиха реката, тя забеляза над брега да се стеле ниска мъгла. Според указанията на магьосника не трябваше да приближава до каквато и да е мъгла. Каза си, че сигурно е някакъв огромен облак, призован чрез магия.

По шума на водата разбра, че са близо до реката. Розовото небе осветяваше достатъчно, за да види брега, щом стигнаха до дърветата. Отзад се простираше огромният лагер. Никой не ги преследваше.

Най-после свали въжето от врата на малката. Насреща й блеснаха две огромни сиви очи. Аби я вдигна на ръце и я притисна към себе си.

— Не бива да вдигаме шум.

Прислони малката главица на рамото си и побягна към реката.

Проблесна светлина, но не бе от зората. Бяха прекосили ледената вода и стъпили на отсрещния бряг, когато я видя. Докато бягаше с всички сили, Аби разбра, че магията, вилнееща зад нея, не прилича на никоя, която беше виждала досега. По петите я следваше пронизителен, нисък звук. Над бреговете се стелеше миризма, сякаш самият въздух се бе възпламенил.

Момиченцето се бе вкопчило в нея с всичка сила, личицето му бе обляно в сълзи, но не смееше да отвори уста — може би се страхуваше да повярва, че най-сетне е спасено. Сякаш ако зададе въпроса, всичко щеше да изчезне като сън след събуждане. Аби усети сълзи и по своето лице.

Зад един завой на реката забеляза магьосника. Стоеше посред водата, стъпил на камък, който Аби бе сигурна, че не е бил там преди. Стигаше точно до повърхността и Зед сякаш беше стъпил върху самата вода.

Магьосникът бе вперил поглед в далечна Д’Хара. Във въздуха около него се носеха мъгляви, тъмни фигури, които се увиваха плътно около тялото му, сякаш за да го задушат, шепнеха му някакви предупреждения, мамеха го към себе си с реещи се в празното пространство ръце и протягаха неестествено разперени пръсти, сякаш тънки струйки дим.

Около магьосника се виеше жива светлина. Обливаха го мрачни и същевременно невероятно красиви цветове, които се гонеха лудешки из въздуха. Това бе най-омайващата и най-страховита сцена, която Аби бе виждала през целия си живот. Никоя от майчините й магии не бе наподобявала ни най-малко на това.

Но най-ужасяващото от всичко беше нещото, което се носеше във въздуха пред магьосника. Приличаше на разтопена сфера, тъй нагорещена, че сияеше отвътре, а отвън бе покрита с дебел пласт сгурия. От водата изпълзя ръкав, който по магически начин се отправи към небето, разпръсквайки струи като фонтан, за да се излее обратно връз кипналата сребърна пихтия долу. Водата обливаше сферата със съскане и цвърчене. В нежния утринен въздух се носеха бели облаци пара. Сферата от своя страна почерняваше от допира с обливащата я вода, но невероятната горещина в ядрото й разтапяше лъщящата повърхност в мига, в който водата я охлаждаше и всичко това бълбукаше и кипеше във въздуха в пулсираща заплаха.