Лей Грийнууд - Дейзи

Франк се мръдна напред, облегна се на гишето, за да не падне. Силите му се изчерпваха. Поскърцването на една от дъските на пода накара Регис да се обърне. Лицето му посивя, когато видя Франк.

— Махай се! — просъска той. — Казах ти никога повече да не идваш тук.

— Ранен съм. Трябва ми доктор — успя да каже Франк. Вкопчи се в гишето, за да не падне.

— Няма да ти извикам никакъв лекар. Махай се оттук, преди никой да е влязъл.

— Проклет да си, кучи сине! — задъхано изрече Франк. — Казах ти, че имам нужда от доктор. — Той издърпа оръжието си, но не можеше да го вдигне. Чувстваше се ужасно слаб, по-слаб от всякога. Всичко беше размазано. Изкривеното от яд лице на Регис висеше някъде във въздуха.

Регис се втурна зад едно гише, отвори някакво чекмедже и извади оттам револвер с шест патрона:

— Трябваше да заминеш за Монтана още първия път, Франк. — Регис вдигна пистолета и стреля. Звукът от изстрела отекна в малката сграда.

Болката от куршума, забил се в гърдите на Франк, беше толкова силна, сякаш нажежен до бяло ръжен се бе врязал в плътта му.

— Ти, двулично копеле… — успя да изрече той, докато стреля.

Тялото на Регис Кокрейн потрепери и се свлече.

Тайлър не беше много далеч, когато чу първия приглушен изстрел. Намираше се до банката, когато прозвуча и вторият изстрел. Отвори задната врата и видя мъжа, отпуснат на гишето.

— Това копеле се опита да ме убие — промърмори той. — Опита се да ме убие.

Не му трябваше много време да намери тялото на Регис Кокрейн. Той не беше мъртъв, но раната му беше сериозна. Тайлър се обърна към умиращия убиец:

— Кой ти плати да убиеш госпожица Сингълтън и баща й? — попита той настоятелно.

— Кокрейн — успя да прошепне той.

— Имаше още двама мъже. Кои са те? — Тайлър се наведе по-ниско. Гласът на мъжа все повече отслабваше.

— Ед и Тоби.

Предната врата се отвори и някой се втурна вътре.

— Къде са те? — попита Тайлър. — Ако искаш Кокрейн да си плати за това, което ти направи, кажи ми къде мога да ги намеря. — Тайлър трябваше да сложи ухото си едва ли не върху устните на мъжа, за да го чуе.

— Ед и Тоби Пек — изшептя той. — Отидоха в Мексико.

Тайлър искаше да го попита за името на града, но вече беше твърде късно. Мъжът издъхна.

— Мъртъв ли е? — попита Хен.

— Да — отговори Тайлър. Изправи се. — Каза ми имената на другите двама. Всичко, което трябва да направим, е да ги накараме да свидетелстват срещу Регис.

Двамата братя отидоха до мястото, където лежеше Регис.

— Ако искаш да оживее, по-добре повикай лекар веднага — каза Хен.

— Ще те съдят за убийство, Кокрейн — каза му Тайлър. — Кражби на добитък, фалшификации, измами и не зная колко още други неща.

Регис му метна злобен поглед:

— Нямаш доказателства и няма да имаш. Ед и Тоби са мъртви. Двадесет мили след границата бяха скалпирани от индианци.

— Истински индианци ли? — попита Тайлър.

Регис потръпна.

— Отивам за лекар — каза Хен.

— Подайте ми палтото — каза Регис, докато Хен излизаше от сградата. — Не могат да ме видят без палто.

Отказа помощта на Тайлър.

— И ти си глупав като всички останали — каза той, като едва си поемаше дъх. — Мислиш си, че можеш да ме победиш, но не можеш. Вече не ми трябва ранчото на Дейзи. Включиха ме в сделката. Вече победих.

Той се опита да пъхне ръка в палтото, но тялото му се отпусна. Издъхна.

Дейзи беше съсипана. Гай никога не я беше обичал. Искал е само ранчото й. Но най-много от всичко се отврати, като научи, че Регис Кокрейн е човекът, наел убийците на баща й.

— Радвам се, че си решил да оставиш хората да си мислят, че Франк Сторак е убил господин Кокрейн, когато не му помогнал да избяга — каза Дейзи. — Сърцето на Адора щеше да е разбито, ако тя научи какво се е опитвал да направи баща й. А горката госпожа Кокрейн никога вече нямаше да може да държи главата си изправена.

— Съжалявам само, че Гай ще се измъкне — каза Тайлър. — Сигурен съм, че е знаел за плановете на баща си.

— Не и за намерението му да убие татко — каза Дейзи. — Нямам добро мнение за Гай, но той никога не би направил нещо такова.

— Не ме интересува Гай или семейството му — каза Тайлър. — Искам само да се оженя за теб колкото е възможно по-скоро.

— Скоро, за да можем да се приберем в нашето ранчо през тази година? — обади се Хен.

— Казах му, че не можем да си заминем преди сватбата — обясни мрачното настроение на мъжа си Лаура.

— Трябваше да избирам между това и възможността да ви вземем в ранчото, докато се приготвите за сватбата.