Лей Грийнууд - Джейк

Изабел осъзна, че нямаше полза да спори. Спомни си изражението на Чет, когато бе притиснал Зийк на земята. Нямаше да успее да го накара да промени решението си.

— Бъдете внимателни — каза тя. — Не бих могла да понеса нещо да се случи с някой от вас.

— Имаме план — повтори Чет.

— Идвам с вас — предложи Уорд.

— Не. Някой трябва да остане тук. Гласувахме и избрахме теб.

— Аз нямам ли думата?

— Не. Твоята работа ще бъде да не позволиш да се случи нещо с Джейк и мис Дейвънпорт.

Уорд се учудваше колко сериозно се отнасяше Чет към ролята си на водач.

— Ще направя каквото мога.

Момчетата не казаха нищо повече, мълчаливо яхнаха конете си и потеглиха. Изабел се молеше да се върнат живи и здрави. Радваше се, че оценяваха това, което Джейк се бе опитал да направи за тях. Искаше й се само да бяха намерили друг начин да го покажат.

— Наистина ли ще последват стадото? — попита Уорд, като се взираше в Изабел.

— Така и не успях да опозная напълно тези момчета — отвърна Изабел, впила поглед в мрака, който погълна момчетата, които вече бе започнала да възприема като свое семейство. — Нито едно от тях. Мислех, че са просто деца. А сега отиват да се разправят с мъже, които са крадци, ако не и убийци.

— Все още мога да се опитам да ги спра.

— Щеше ми се да ги задържа. Джейк би казал, че трябва да ги пусна. Би казал, че трябва да направят нещо заради собственото си самоуважение.

— Дори на възрастта на Дрю и Уил?

— Странно, нали? Ако бяхме в Савана, Уил щеше да е вече в леглото, сестрата щеше да го завие, играчките щяха да бъдат прибрани, а книжката с картинки щеше да е на полицата. Дори Мат отдавна щеше да се е прибрал у дома. А ето, че сега им позволих да потънат в нощта, за да се срещнат с въоръжени мъже.

— Тук не е Савана.

— Понякога си мисля, че бих дала всичко, за да се върна там, където за мен животът е достатъчно ясен.

— Ами Джейк? Той ще може ли да живее там?

Тя сведе очи и погледна лицето, което й бе станало толкова скъпо.

— Би могъл да опита, но това ще му разбие сърцето.

— Мисля, че го подценяваш.

Но тя познаваше Джейк много повече от Уорд. Джейк би опитал, но нямаше да бъде същият човек, в когото се бе влюбила така отчаяно, въпреки здравия разум и законите на обществото, в което беше отрасла. Той се нуждаеше от свобода, дори ако това означаваше индианци, крадци, и нощи, прекарани на колене в молитви той да не умре.

— Не. Просто зная, че мъж като Джейк може да се роди и живее само в сурова земя като Тексас.

Джейк се събуди отново около полунощ.

— Изглежда, че ще оживея — каза той с отпаднал глас.

— И на мен така ми се струва — отвърна Изабел, като се надяваше той да не бе доловил потрепването в гласа й.

— Този куршум можеше да ме убие.

— Щеше, ако Уорд не го бе извадил. Знаеше ли, че е лекар?

— О!

Изабел предполагаше, че в момента Джейк се интересуваше само от това, че бе жив. А за нея беше важно. Това бе причината Джейк да е още жив.

— Как приеха момчетата загубата на стадото?

— Не много добре.

— Кажи им, че това не е краят. В ранчото има още много крави.

Джейк трябваше да си почине. Силите му го напускаха.

— Ще им кажа. А сега заспивай. Трябва да пазиш силите си и да оздравееш.

— Ще останеш ли с мен?

— Да.

Той се усмихна и затвори очи.

Чет наблюдаваше двамата мъже, които спореха до лагерния огън. Третият лежеше малко по-нататък. Не можеше да определи дали беше болен или ранен. Стенеше от болка, но те не му обръщаха никакво внимание. Един изстрел му бе помогнал да намери лагера толкова бързо.

— Отивам сам — каза на Ястреб и Люк, които стояха до него. — Ще им дам шанс да се предадат.

— Толкова добре ли стреляш? — попита Ястреб.

— Да, той е добър — увери го Люк.

— Защо не са оставили някого при стадото? — зачуди се Зийк.

— Сигурно са си мислили, че щом досега не сме ги последвали, няма да го направим — каза Чет. — Помогнете на Шон да се погрижи за хлапетата и за стадото.

— Бък и Мат му помагат.

— Трябва да дойда и аз — възрази Ястреб. — Движа се съвсем безшумно.

— Аз искам да ме чуят — рече Чет. — Да им дам шанс.

Но се надяваше да го проиграят. Те бяха същите негодници като онези, които застреляха баща му в гръб. Бяха се опитали да убият Бък и почти бяха успели с Джейк. Заслужаваха да умрат.

Също като мъжете, които убиха баща му.

Чет започна шумно да си проправя път през храстите. Мъжете все още седяха, когато излезе на открито, но ръцете им бяха близо до пушките. Очевидно се успокоиха, когато видяха Чет.