Лей Грийнууд - Джейк

Момчетата положиха Джейк на земята и отстъпиха назад. Сега показваха привързаността си към него много по-открито, отколкото когато се бе опитал да ги научи да се самоуважават.

Уил се разплака.

Джейк изглеждаше съвсем неподвижен. А винаги е бил толкова жизнен, така пълен с енергия. Момчетата бяха поставили тялото му под някакъв странен ъгъл. Не трябваше да бъде така. Тя не можеше да го остави да лежи по този начин. Коленичи до него.

— Изабел, недей…

— Само ще го преместя. Така изглежда толкова странно.

Невъзможно бе всичко, което бе обичала, изведнъж да си отиде. Да изчезне, сякаш никога не го е имало. Как можеше нещо толкова силно да изчезне? А трябваше да просъществува по-дълго дори от планински гранит. Болката щеше да съществува до края на живота й.

Взе в ръцете си главата на Джейк. Кожата на лицето му все още бе топла и мека.

— Някой да донесе одеалото му от фургона — рече тя и скръсти ръцете му върху гърдите. — Не мога да го оставя така.

Не знаеше кой донесе одеялото или кой й помогна да го покрие. Всичко, освен лицето. Искаше да го погледне за последен път. Една последна целувка. Знаеше, че не бива, но вече не я бе грижа. Наведе се и докосна устните му със своите. Бяха сухи и напукани, но топлият му дъх я опари по бузата.

Изабел се вцепени. Страхуваше се, че започва да си въобразява. Но когато усети топлата ласка за втори път, разбра, че не бе илюзия Веднага скочи на крака.

— Той е жив! Докарайте фургона. Трябва да намерим лекар!

— Изабел, ти си разстроена. Защо не седнеш? Аз ще…

— Не съм луда, Уорд. Той е жив! Усетих дъха му върху бузата си. Два пъти.

Уорд се поколеба за миг и се наведе над Джейк. После вдигна поглед.

— В него наистина има само искрица живот.

— Бързо! Трябва да…

— Няма да оцелее до Санта Фе. Къде го улучиха? — попита той Бък.

— В гърба.

Уорд обърна Джейк. На ризата му се виждаше малка дупка. Уорд извади джобното си ножче и разряза ризата.

— Нуждая се от малко светлина — рече той. — Имате ли фенер?

— Във фургона е — отвърна Изабел.

— Донесете го.

— Той се нуждае от лекар — настоя Изабел.

— Ще се наложи да се задоволи с това, което можем да направим за него — отвърна Уорд, а Брет запали фенера с главня от огъня и му го подаде. — Дръж го така, че да виждам. По-високо. Малко по-наляво.

Никой не продума, докато Уорд оглеждаше раната.

— Куршумът би трябвало да излезе. Не зная дали това ще го спаси, но иначе със сигурност ще умре.

— Нуждае се от лекар.

— Вече има един — каза Уорд.

— А къде си се научил да правиш това? — попита Изабел.

Уорд бе извадил куршума. Бяха направили легло от борови иглички и одеяла, за да може Джейк да се чувства колкото бе възможно по-удобно. Изабел се приготвяше да будува до него през нощта, Чет разпредели постовете. Никое от момчетата не спеше. Те стояха близо до Джейк, гледаха и чакаха.

— Бях хирург през войната, която младите войници обикновено наричаха войната на северната агресия.

— Трябва да си бил много добър.

— Всички бяхме, или трябваше да станем. Имахме много работа.

— Но защо…

— Израснах като закърмен с идеали син на богат земевладелец. Исках да постигна в живота си много повече от това да отглеждам крави. Медицината изглеждаше идеалното разрешение. После дойде войната и аз осъзнах, че не съм имал и най-малка представа, какво означава да бъдеш лекар. Намразих го.

— Но защо скиташ из Тексас?

Уорд се разсмя, но Изабел се съмняваше, че му бе весело.

— Искаш да чуеш тъжната история за смъртта на моя идеализъм? Може би и това ще стане един ден. Самият аз все още не съм се научил да живея с това, а да го споделя ми е невъзможно. Да речем, че се влюбих в неподходяща жена.

— Не исках да любопитствам. Просто се чудех…

— Всеки би се чудил. — Той стана и се протегна. — Уморен съм. Мисля да отида да си легна. Кракът ми все още не е достатъчно здрав за езда като днешната.

Изабел го погледна, изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото изтощен.

— Благодаря ти.

— Просто извадих куршума. Трябва да изчакаме и видим дали Джейк ще успее сам да се спаси.

— Ще успее, сигурна съм.

— Възнамеряваш ли да му кажеш, че го обичаш?

— Не знам. Не съм сигурна, че съм подходяща жена за него.

— Глупости!

— Той не иска да се жени.

— Може да си е променил решението.

Тя не отговори. Невъзможно бе да опише обърканите си чувства. Чет й бе разказал как Джейк бе пожертвал стадото, за да защити момчетата. Вече нямаше съмнение, че той е загрижен за тях, че не иска да ги използва или да поставя печалбата над тяхната сигурност. Засрами се, че се е съмнявала някога в него. Трябваше отдавна да разбере. Изабел смяташе, че той бе чудесен. Щеше да бъде идеалният баща за всички тези момчета. Е, може би неточно баща. Някои от тях бяха твърде големи, но не би могла да се сети за никой друг, който да им подаде ръка и да им помогне да възмъжеят. Отчаяно искаше да бъде до него. Бе започнала да обича тези момчета. Знаеше, че някои от тях никога няма да отвърнат на чувствата й. Въобще не беше сигурна, че Зийк щеше някога да се научи дори да я харесва, но те се нуждаеха от майка толкова, колкото и от баща. Изабел не можеше да си представи, че щеше да позволи друга жена да заеме това място. Ето това затваряше кръга. Джейк не искаше да се жени, а и да искаше, тя не бе подходящата съпруга за него.