Лей Грийнууд - Джейк

— Това не променя нещата — каза Изабел. — Всичко зависеше от това, дали Джейк ще може да продаде стадото. А сега той няма нищо. И няма да се ожени.

— Ти би ли се омъжила за него?

— Да.

— Кажи му го.

— Нищо не разбираш.

— Не, не разбирам. Сигурно затова обърках и собствения си живот. Не съм аз човекът, който трябва да дава съвети.

— Аз не се справих по-добре.

Чет дойде и седна до Изабел.

— Как е?

— Все същото.

— Какво ще се случи с нас?

— Не зная.

— Джейк е разорен, нали?

— Да.

— И няма никакви пари?

— Не. Всичко, което имаше, бе стадото.

— Възнамеряваше ли с тези пари да купи ранчо?

— Не беше решил. Мисля, че се опитваше да разбере кое щеше да е най-добро за вас, момчета.

— Уил постоянно говори, че Джейк щял да ни осинови. Мислиш ли, че би го направил?

— Не знам. Но щеше да се погрижи за вас.

— А без пари не би могъл, нали?

— Агенцията няма да му позволи.

Чет се изправи.

— Тук ли ще стоиш цяла нощ?

— Да.

— Добре.

Той се обърна и си отиде.

Джейк се чувстваше така, сякаш плуваше в море от болка. Тя пулсираше в гърдите му и всички останали части на тялото му. Независимо от усилията, които полагаше, не успя да помръдне. Крайниците му тежаха, сякаш към тях бяха привързани камъни. Чувстваше, че се задушава. Беше трудно дори да си поеме дъх, но продължаваше да се бори. Трябваше да стигне закъдето беше тръгнал. Не знаеше точно къде, не знаеше точно какво трябва да направи, просто трябваше да се добере до там. Това бе по-важно от болката.

Чудеше се къде беше сега, дали бе сам. Защо не можеше да се движи? От време на време му се струваше, че вижда нечие лице. Опита се да каже нещо, но не успя. Не знаеше дали му се е сторило, че някой се опитваше да му каже нещо. Сигурно валеше. Почувства капки вода върху кожата си. Можеше да чуе как си поемаше дъх и как въздухът навлизаше в дробовете му, те хриптяха и звукът отекваше в ушите му, но въобще не го бе грижа. Докато чуваше този звук, бе сигурен, че е жив.

През цялата нощ и на следващия ден Изабел не се отдели от Джейк, дори не сготви. Той гореше заради треската. Уорд се опита да й вдъхне увереност, да я убеди, че това бе нормално Знаеше, че е така. Също така знаеше, че ако треската не премине, той ще умре. Накара Уил и Дрю постоянно да носят студена вода. Непрекъснато го миеше от кръста нагоре. Уорд го проверяваше от време на време, но състоянието на Джейк не се промени.

Изабел бе загрижена за момчетата. Когато не ги гледаше, те се събираха до фургона. Тревожеше я това, че всеки път, когато Уорд се приближаваше до тях, те утихваха. Знаеше, че замислят нещо, но сега не можеше да се занимава с това. Мислеше само за Джейк.

Температурата му спадна късно следобед. По-късно той отвори очи.

— Не мърдай — предупреди го тя, когато се опита да се обърне. — Прострелян си в гърба.

Отне му минута да осмисли думите й.

— А момчетата?

— Добре са.

— Бък?

— Отървал се е без драскотина.

Изглеждаше доволен.

— А стадото?

— Изгубено е.

Можеше да види как той изведнъж отпадна. Миг по-късно затвори очи и отново изпадна в безсъзнание.

— Той е добре — увери я Уорд. — Това е начинът, по който тялото му си осигурява нужната почивка.

Изабел се молеше Уорд да е прав.

Изабел бе сигурна, че нещо ставаше. Всички момчета се бяха събрали пред нея. Изглеждаха много тъжни. За момент се изплаши, че бяха дошли да й съобщят, че я напускат, но бързо отхвърли тази мисъл. Те нямаше къде да отидат.

— Уорд каза, че Джейк ще се оправи — рече Чет.

— Ще мине известно време, преди да е в състояние отново да язди, но ще се оправи.

— Отиваме да си върнем стадото.

— Не може да направите това. Твърде опасно е. Почакайте, докато Джейк се оправи.

— Обсъдихме това — каза Чет. — Ако изчакаме, те ще имат достатъчно време да откарат стадото в Мексико и да го продадат.

— Онова копеле ни последва заради мен — рече Зийк. — Няма да позволя Джейк да бъде ограбен от банда миризливи скунксове.

— Но вие сте все още деца — отбеляза Уорд. — Не знаете какво да правите.

— Изработили сме план — каза Чет.

— Сигурен съм, че е така, но не мога да ви пусна.

— Не можеш да ни спреш.

— Аз…

Възражението на Уорд замря на устните му. Всички момчета държаха в ръцете си пушки и всички те бяха насочени към него.

— Вие оставате тук с Джейк — рече Чет.

— Не може да направите това — възрази Изабел. — Уил и Дрю са още деца.

— Обсъдили сме и това, отиваме всички — отвърна Чет.