Лей Грийнууд - Джейк

— Извини се! — процеди през зъби.

Зийк с всички сили се опитваше да отхвърли Чет, но той здраво го бе притиснал към земята.

— Извини се, кучи син такъв, или ще изтръгна душата от тялото ти!

Зийк поклати глава, а Чет притисна гръкляна му още по-силно.

— Ако трябва, ще те убия. Така поне ще се грижа за един глупак по-малко.

Изабел изведнъж осъзна, че това не бе просто обикновено сбиване за премерване на силите. Чет действително мислеше онова, което бе казал. Наистина не го бе грижа.

— Спрете! — извика Изабел се опита да издърпа Чет от Зийк.

Мат и Люк я издърпаха назад.

— Остави го — каза Люк. — Зийк си го търсеше.

— Но Чет ще го удуши!

— Зийк има избор — отвърна Люк. — Ако не иска да умре, ще трябва да се извини.

Изабел осъзна, че в крайна сметка изобщо не познава тези момчета. Чет и Люк бяха добре възпитани, а сега говореха за удушаването на Зийк като за нещо толкова маловажно като убиването на прерийна кокошка за вечеря. Зийк явно се беше предал. Изабел не успя да чуе какво каза, но Чет го пусна.

— Извинявам се — каза Зийк на Изабел, когато се изправи, а после се обърна към Чет — Ще те убия, кучи син!

— По-добре първо погледни зад гърба си, преди да го направиш — отбеляза Люк.

Студени тръпки полазиха по гърба на Изабел. Люк беше само на тринайсет. Как можеше да говори така?

— Спрете това безумие, всички вие! Чет командва, докато се върне Джейк. Никой не бива да оспорва това негово право. Никъде няма да ходя, не и сега. Върнете се по местата си. Някой може да се е приближил до нас, докато бяхте заети да окуражавате Чет и Зийк да се избият помежду си. Засрамете се! Трябва се държим един за друг, ако искаме да стигнем здрави в Санта Фе.

Момчетата не изглеждаха засрамени.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита Пит.

— Не — отвърна Изабел твърдо. — Джейк е оцелял през войната, сред индианците, фермерите и не знам какво още. Ще оцелее и сега.

— Мисля, че е мъртъв — каза Пит и се отдалечи. — Мисля, че лежи някъде целият в кръв.

Изабел не искаше да допусне, че Пит може да е прав. Джейк не беше мъртъв. Не можеше да е мъртъв! Щеше да го почувства, нали? Не може да загубиш част от себе си и да не разбереш.

— Чет каза, че конят на Бък е паднал — каза тя. — Може да е ранен, да си е счупил ръка или нещо друго. Джейк сигурно се опитва да се справи с раната, преди да го доведе при нас.

— Мъртъв е! — повтори отчаяно Пит, докато се отправяше към поста си.

Уорд се върна час по-късно. Още преди да слезе от седлото, Изабел знаеше, че не бе видял нито Джейк, нито момчетата.

— Няма и следа от тях — каза Уорд и скочи от седлото. — Да се надяваме, че където и да са, са всички заедно.

— А крадците? — попита Чет.

— Поеха след стадото. Всички, освен един.

— Ранен ли е? — попита Изабел.

— Мъртъв е.

— Това му се пада на кучия син — обади се Чет. — Видя ли онзи с карабината? Мъжът, който стоеше на хълма?

— Не.

— Трябваше да намериш Джейк — рече Изабел.

— Вече огледах навсякъде, където мислех, че може да го намеря — отвърна Уорд.

— Тогава огледай пак. Ако ти не искаш, аз ще отида. Не мога да стоя тук и да чакам, докато той може би лежи някъде ранен и се нуждае от помощта ми.

— Джейк е мъж, на когото може да се разчита. Преживял е много по-лоши неща.

— Тогава защо не се връща?

— Не знам. Ще трябва да почакаме, докато се върне, и да го попитаме.

— Ами Ястреб?

— И него не съм виждал.

Изабел се отправи към конете, но Чет застана на пътя й.

— Трябва да ме пуснеш — помоли го тя. — Трябва да потърся Джейк.

— Не.

Една дума. Кратка и неумолима.

— Седни, Изабел — нареди Уорд. — Нищо не можеш да сториш.

Тя огледа сърдитите лица около себе си, които винаги бе възприемала като детски или юношески, невинни и огрени от надежда. А сега я обграждаха като навъсени стражи. Вече не бяха приветливите момчета, които познаваше.

— Как можете да го оставите там сам? — извика отчаяно тя. — Той не би ви оставил. Сега щеше да е тук, ако не беше отишъл за Бък.

— Джейк нареди да доведа всички тук и да го чакам — настоя Чет.

— Ами ако не може да се върне сам? Ако е ранен?

— Един от нас ще го потърси — каза Уорд, — но няма да си ти.

Доброволецът беше Шон. Изабел го проследи с поглед, докато той се качи на седлото и препусна. После се замисли какво можеше да свърши. Ако трябваше само да седи, да чака, да се чуди, да се страхува, щеше да започне да крещи.

— Ще приготвя нещо за ядене. Мина доста време, откакто момчетата ядоха за последен път.