Лей Грийнууд - Джейк

— Чудесна идея — отвърна Уорд. — Тъкмо ще са отпочинали и с пълни стомаси, когато Джейк отиде да си върне стадото.

Изабел се постара да изхвърли всичко от ума си. Чак сега разбра, че никога не бе обичала годеника си. Разстрои се, когато го убиха, но не бе чувствала нищо подобно на това, което чувстваше сега — празнота, пропаст, огромно празно пространство в душата си, пълно с най-ужасната болка, която можеше да си представи. Бе си мислила, че не може да се омъжи за Джейк, че не бе жената, от която той има нужда. Болеше я от това, но нищо не можеше да се сравни с мъката, която й причиняваше мисълта, че той може би бе мъртъв. Докато беше жив, тя нямаше да престане да се надява, че нещата ще се оправят. А ако бе мъртъв… Не можеше да понесе тази мисъл.

Вече четири момчета се върнаха, без да намерят Джейк и Бък. Нощния ястреб пристигна точно преди да се смрачи. Изабел изтича да го посрещне.

— Виждал ли си Джейк?

— Той не е ли тук?

— Мислех, че си отишъл да го търсиш.

— Аз последвах стадото. Видях къде го откараха. — Той държеше патрондаш и кобур. — Видях, че един не се върна с тях.

Изабел се олюля в предчувствие за следващата ужасяваща новина. Нощния ястреб бе убил човек, без да му мигне окото, и се вълнуваше по-малко и от Чет.

— Ял ли си?

Беше безполезно да пита, но нищо друго не можа да измисли. Ястреб поклати глава.

— Има достатъчно. Вземи си.

Не можеше да му сервира. Вече нямаше сили.

— Мислиш ли, че е мъртъв?

Изабел седеше сама и се взирайте в тъмнината. Вдигна поглед към Уил. Сега той изглеждаше съвсем като едно малко момче, изплашено и самотно. Тя протегна ръка. Той я пое и седна на скалата до нея. Изабел го прегърна през раменете. Той се поколеба само за миг, а после обви ръце около нея и се сгуши.

— Те всички мислят, че е мъртъв. Всички. Питах ги.

— Не е мъртъв — отвърна Изабел.

Трябваше и себе си да убеди. Това бе надеждата, която я подкрепяше.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Чувствам го.

— Всеки човек ли разбира кога е умрял някой, когото обича?

— Кой казва, че обичам Джейк?

— Всички го знаят.

— Да — каза Изабел, защото имаше нужда да признае на глас онова, което изпитваше от доста време насам. — Точно затова съм сигурна.

— Казах на Мат, че не е мъртъв. Казах му, че ти щеше да разбереш. — Уил се отдръпна дотолкова, че да я погледне в очите. — Кога ще се върне?

— Не знам.

— Не ми е приятно, когато го няма.

— И на мен.

— Ще се омъжиш ли за него, ако се върне?

— Защо питаш?

— Защото искам да осиновите мен и Мат. Ще го направите ли?

— Не знам. Има и девет други момчета. Не зная дали Джейк ще иска да осинови толкова много деца.

— Но аз най-много искам да бъда осиновен. Пит казва, че не му пука. Брет казва, че мрази всички. Пък и не мисля, че Зийк харесва когото и да било.

— Не можем да вземем някои и да оставим другите. Трябва да намеря дом за…

Изабел замълча. Зийк бе събрал всички и беше вдигнал ръка за тишина. Никой не помръдваше. Тя наостри уши, но не можа да чуе нищо.

— Какво има? — попита Уил шепнешком.

— Шшт!

Командата на Зийк не търпеше възражения.

— Някой идва насам.

— Колко? — попитаха Уорд и Чет в един глас.

— Не мога да кажа със сигурност, но ми се струва, че е само един.

— Отивам. — Нощния ястреб потъна в тъмнината, преди Уорд или Чет да успеят да го спрат.

Изабел се изправи, тялото й бе напрегнато и всички мускули я боляха. Напрягаше слуха си, но не можа да долови нищо, освен шепота на вятъра в короните на дърветата.

Изведнъж се чуха гласове и шум от бързи стъпки. Всички насочиха оръжията си по посока на шума, който се чуваше все по-близо и по-близо. Още преди да успее да различи фигурите в мрака, чуха гласа на Нощния ястреб.

— Това са Джейк и Бък.

Конят на Джейк сякаш се материализира от тъмнината. Един поглед бе достатъчен за Изабел и животът отново потече в жилите й. Джейк бе придържан от отмалелите ръце на Бък. Момчето обърна насълзените си очи към Изабел.

— Той се върна за мен — рече Бък с изкривено от мъка лице — Онзи се опитваше да ни застреля. Когато Джейк дойде за мен, той го улучи.

— Кой се опитваше да те застреля? — попита Уорд.

— Рупърт Рейсън — отвърна Бък. — Той уби Джейк.

Беше като лош сън. Всичко се движеше като на забавен каданс. Изабел не можеше да допусне, че Джейк беше мъртъв. Бе успяла да съхрани надеждите си, защото противното означаваше да се предаде Джейк никога не би се предал. Той не би искал това от нея, а сега беше мъртъв, оставяше я сама с момчетата и любовта, която щеше да запази като неразцъфнала цветна пъпка.