Лей Грийнууд - Джейк

— Накъде си се запътил толкова късно, момче? — попита единият от тях, усмихна се и намигна на събеседника си. — Да не си се загубил в тъмното?

— Дойдох за говедата ни — отвърна Чет.

Мъжете моментално застанаха нащрек.

— Вашите говеда?

— Да, моите и на другите деца. Вие застреляхте Джейк. Сега те са наши.

— Махай се оттук, преди да сме те застреляли — каза крадецът с мустаците.

— Между дърветата ей там има две момчета, чиито пушки са насочени срещу вас. Или ще оставите оръжието и ще се махнете, или ще умрете на място.

Мъжът с мустаците се разсмя.

— Ще ни убиете?

— Да.

— И как?

— Някога чувал ли си за Лейси Атмор? Той ме научи да улучвам центъра на карта за игра още преди да навърша шест години.

— Лейси Атмор е мъртъв — отвърна объркан мъжът.

— Както и човекът, който го застреля в гръб.

— Виж момче, ние не искаме…

— Или оставете пушките, или стреляйте. Имате десет секунди.

— Нека обсъдим това.

— Нямам си вземане-даване с измамници, крадци и страхливци. А вие сте и трите едновременно.

— Ти, малък, нахален, кучи син, аз ще…

— Цели се!

— Дяволски си прав, че ще се прицеля.

Разнесоха се множество изстрели. Мъжът с мустаците се взираше в Чет, а пушката падна от ръката му.

— Кой си ти, момче?

— Аз съм синът на Лейси Атмор. Той те чака в ада! Останалите се спуснаха по хълма. Нощния ястреб огледа телата.

— Всички са мъртви.

— А третият? — попита Чет.

— Това е Рупърт Рейсън — каза Зийк. — Прострелян е, но не е мъртъв. Хайде да го убием.

— Не. Искам да узная защо се е опитал да убие Бък.

— Защото той би Пери Холстед до смърт — каза Бък и излезе измежду боровете. — Видя ме, когато открих тялото. Затова трябваше да избягам.

Момчетата се върнаха малко след зазоряване. Доведоха стадото и Рупърт Рейсън.

— Как го направихте? — попита изумен Уорд.

— Бяха останали само трима — обясни Чет — Бяха простреляли този.

— Исках да го убия — каза Зийк. — Но Чет не ми позволи. Уорд коленичи до мъжа, който беше в безсъзнание.

— Можеш само да го погледнеш, но не и да му помагаш — каза Зийк.

— Не можете да го оставите да умре — рече Изабел.

— И ти щеше да можеш, ако ти беше сторил това, което стори на мен.

Изабел не знаеше какво да каже, но трябваше да накара тези момчета да разберат, че убийството не бе отговор на всеки въпрос. Но как да ги убеди, когато мъжът се бе опитал да ги убие? Джейк щеше да знае какво да каже.

— Но какво правеше той с крадците?

— Наел ги е да откраднат стадото като прикритие, за да ме убие — каза Бък, — Но когато се добраха до стадото, вече нямаха нужда от него. Простреляли са го и са го оставили да умре.

— Той се опита да убие Джейк — отбеляза Чет. — Трябва да умре.

— Ще умре — отвърна Уорд. — Нищо не мога да направя за него.

— Но защо е искал да убие Бък? — попита Изабел.

— Двамата работехме за него — каза Зийк. — Аз и Пери Холстед. Пери не беше много силен. Не можеше да работи много. Мистър Рейсън го биеше повече отколкото мен. Една нощ измъкна Пери от леглото и го повлече навън. Пери никога не се върна. Мистър Рейсън каза, че е избягал.

— Но не избяга — каза Бък. — На другия ден видях едно куче да рине земята, откъдето се подаваше една ръка. Беше на Пери. Рупърт ме видя. Беше, когато избягах.

— Трябваше да ми кажеш — каза Изабел.

— Страхувах се, че няма да ми повярваш.

Изабел не беше сигурна, че тогава щеше да му повярва. Макар че знаеше какво бяха сторили фермерите на Бък, щеше да й бъде трудно да приеме, че някой можеше да пребие едно момче до смърт и после да се опита да убие друго, за да прикрие мръсното си дело. Още по-трудно й бе да разбере непобедимата воля на тези момчета. Въобще не изпитваха необходимост да прощават. Един мъж бе подготвил убийство, други двама му бяха помагали и всички те се бяха опитали да крадат коне и крави. Следователно трябваше да умрат. Всяка друга присъда беше малко възмездие за тях.

— Трябваше да кажеш на Джейк — каза Изабел. — Той щеше да ти повярва.

Джейк не беше заслепен от вяра в добротата на всички хора. Но Изабел вярваше, че у всички момчета има доброта. Знаеше, че и Джейк вярваше в това. Едва не изгуби живота си, за да ги защити. Сигурна бе, че у тях се криеше благородство, а също и прошка. Никога нямаше да бъде майка за повечето от тях. Те бяха преодолели тази нужда. Но точно там, в този момент, тя се закле да ги научи да обичат и да прощават. Защото, докато не се научеха да прощават, нямаше да могат да обичат и да ценят обичта на другите.