Уилям Грифин - По заповед на президента

— Мисля, че имам нужда от още малко коняк, моля. Донесете бутилката.

Когато бяха преполовили главното блюдо, фрау Ерика каза:

— Карл, ще е необходимо да ти вземат кръвна проба.

— Американците не вярват на думата ти? — запита той.

— Ще дадеш кръв — каза фрау Ерика. — Утре.

— Онова, което мисля да направя, Карл — каза Алън Нейлър, — е да дойда тук утре сутринта, да те закарам с колата до „Долните казарми“, а после и до училището „Сейнт Йохан“.

Момчето го гледа известно време.

— Няма ли да е по-разумно, майоре, мама да ме закара до училището, както обикновено, а вие да се срещнете с мен там? Това ще ви спести време.

— Да, всъщност така е, Карл — каза Нейлър.

— Значи е уредено. Ще се видим утре сутринта до вратата на училището.

— Дадено — каза Нейлър.

Останалата част от вечерята беше истинска катастрофа. Ерика — както Нейлър си помисли, изведнъж, — се напи, прекатури чашата си и се изправи.

— Ще трябва да ме извините — каза тя. — Изведнъж ми прилоша.

Нети и Елейн, като видяха, че тя се държи несигурно на краката си, скочиха, и й помогнаха да излезе от трапезарията.

— Мама изпитва силни болки — каза Карл Вилхелм фон унд зу Госингер спокойно. — Конякът помага, но пък тя се напива от него.

— Всички много съжаляваме, че майка ти е болна, Карл — каза Нейлър.

— Да — каза Карл. — Ситуацията не е никак добра.

Щаб № 1

Къщата „Пършинг“

Форт „Сам Хюстън“, Тексас

07:15, 12 март 1981

Командващият Пета армия беше в стаята за закуска на къщата, която носеше името на — и някога беше обитавана от него — генерал Джон Дж. „Блек Джек“ Пършинг, когато майор Алън Б. Нейлър се присъедини към него.

— Добро утро, сър — каза Нейлър.

— Отдавна не сме се виждали, Алън — каза генерал Еймъри Т. Стивънс и му подаде ръка. Той беше висок и много слаб мъж с остри черти.

— Да, сър — каза Нейлър. — Генерале, чувствам се като натрапник.

— Не ставай глупав. Нима бих могъл да направя по-малко за офицер, който някога, като малко момче, съм обичал и съм дундуркал на коленете си? Седни, пийни кафе и ми кажи за какво става въпрос.

— Не се ли храните?

— Не обичам да се храня сам. Марджъри е при майка си. А и не мислех, че ти ще се събудиш преди пладне. В колко часа се прибра?

— Малко след три, сър.

— Казах, че не обичам да се храня сам. Не казах, че не обичам да закусвам.

— Може ли да ви изпържа яйца, сър?

— Мислех, че никога няма да запиташ — каза генерал Стивънс. — Дори ще дойда в кухнята, за да гледам.

Нейлър отвори хладилника и извади картон с яйца и малко бекон и ги остави на масата.

— Тези дни имам онова, което наричат „предписана помощ“ — каза генерал Стивънс. — Един прекрасен млад мъж. Но е дори по-лош готвач от мен. Ето, тук има тиган. — Той посочи. — Не много рохки, ако обичаш. Мога да препичам хляб. Защото го прави машината.

Нейлър се засмя.

— Нося ви поздравите на полковник Лустръс — каза Нейлър, докато търсеше тигана.

— Тъй като няма да се върнеш там навреме, за да му кажеш и така да съсипеш изненадата, Фреди е вече бригаден генерал за моя, както и на много други хора, изненада.

— Е, това е добра новина. Той със сигурност го заслужава. Аз не съм изненадан.

— Фреди винаги е притежавал склонността да казва на началниците си, че грешат — каза Стивънс. — А в резултат на това обикновено не те повишават. Баща ти беше едно от редките изключения.

— И кога е станало това?

— Вчера. Бях във Вашингтон и го предложих за повишение. Не му казвай, че идеята е моя. Ще реши, че одобрявам голямата му уста.

— Което, разбира се, не е вярно?

— Има разлика, Алън, между възхищение и одобрение — каза генерал Стивънс. — Запиши си го.

— Ще имам нужда от бъркалка — каза Нейлър.

— В едно от онези чекмеджета — каза Стивънс и посочи. — Знам, че трябва да има и чинии тук някъде.

Нейлър откри бъркалката и я остави върху печката.

— И каква е тази мисия за „доброто на службата“, за която всички говорите? — После му хрумна нещо друго: — Не искаш ли престилка?

— Отлична идея — каза Нейлър.

Стивънс взе една престилка, закачена зад вратата, и му я подаде.

— Поне някои неща знам къде са — каза той. — И така, какво става?

— Преди дванайсет години един наш млад, много млад, пилот на хеликоптер изоставил едно германско момиче, за да отиде да воюва във Виетнам…

— О, по дяволите!

— … Откъдето не се върнал — продължи Нейлър. — Майката е смъртноболна и отишла при полковник Лустръс — всъщност при Нети — и помолила да й помогнем да го открие.